Чоки гледаше из прозореца си замислен въз тая бяла панорама.
Влезе Светослав.
Чоки се обърна към него:
— Деспоте, виках те да те питам, какво се случи вчера с жена ти? Аз видях оттука много народ, че се валяше около нея и гаче ли я хулеше. Аз щях да пратя стражата да ги разгони.
— Господарю, вярно си отгатнал: тълпата хулеше жена ми.
— Това беше за твоята преданост към мене?
— Твое величество, търновската тълпа е раздразнена против мене и ти сам каза защо.
— Вика се, ръмжи и против мене?
— Да, за жалост.
Ханът се начумери.
— Тия търновци против кого не са роптали? Кой им е угодил? От какво се оплакват? Имахте и царе от своя род — не ги търпяха. Баща ти напуснаха, Смилеца изпъдиха… Само че аз не съм Смилец.
И той заходи замислен из стаята.
Той прибави:
— Това нямаше напред… От няколко време само…
— Откогато патриархът хвана да интригува — продума Светослав. После каза живо:
— Господарю, аз мисля, че не е зле да повикаме войската. Нейното присъствие тука ще укроти духовете.
— Това и реших да направя, шуренце, бъди спокоен.
Светослав вътрешно потръпна. Но той запази спокойствието на лицето си.
— И мъдро ще бъде.
— Одобряваш и ти?
— Твоята прозорливост е решила онова, което аз сам идех да ти предложа. Светослав стана.
— Имаш ли нещо още да ми заповядаш?
— Нищо, драгий деспоте. Поздрави от мене деспотицата. Нека се не тревожи от лаевете на кучетата. Когато много хванат да беснеят, ще им строшим главите.
Светослав се спря при вратата.
— Колко войска имаме отвъд Дунава?
— Седем хиляди души заедно с Дигилханските.
— Кога смяташ да пристигнат?
— О, до един месец, ако се съберат навреме… Азатин обаче се съмнява…
— Тогава да се не бавим.
— Тогава ще се пръждоса и оня… — каза Чоки.
— Кой?
Ханът разбираше Радоила. Той никога не му правеше чест да го нарича с името му.
— Да, чу ли? — подзе ханът живо. — Той щял да се поразява в гръцката земя.
— Дай боже. Отде чу?
— На Азатин бея му разправял някой си гявурин, когото обрали някъде.
— Това е много добре — каза Светослав.
— Нека се пилеят при гърците, Андроник да се разправя с тях… Да, ти чу ли за севастократора6 Радослава? Бил на Андроникова служба. Този грък Андроник не ми се харесва, макар и да падаме роднина7. Нека аллахът ми дава здраве и живот, напролет ще пошетам из неговото царство. Първата област, която му отнема, ще подаря на тебе.
— Благодаря, твое величество, но с условно оттук да я управлявам. Мразя да гледам гърците и Търново ми се харесва.
— И имаш право да ги мразиш. Те държат баща ти затворен… Защо не се потрудиш да го освободиш чрез откуп?
И Чоки гледаше внимателно Светослава.
— Да го освободя?
— Да.
— И къде да го туря? — попита Светослав с един странен вид.
— Как де? Доведи го в Търново.
— В Търново?
— Защо не?
— Твое величество, ти ме караш да работя против тебе? — попита Светослав учудено.
— Че защо?
— Баща ми, ако беше тука, ще пожелае да си вземе трона.
— А, това ще видим! — каза Чоки надменно.
— Баща ми тука — това ще каже да си създадеш излишни безпокойства, това ще каже да запалиш раздорите в царството. Ние едвам им видяхме края.
— Но ти как тъй говориш? Ти си негов син! — каза ханът укорително.
— Защото съм негов син, затова не желая да го видя в Търново. Първо: обичам мирът в държавата, второ: обичам баща си.
Чоки се усмихна саркастически.
— Обичащ го и затова желаеш да бъде пленник у гърците?
— Баща ми Георги Тертер — в Търново, трябва да вземе престола, сиреч ние да му отстъпим властта… което е невъзможно, или…
Светослав се спря.
— Или? — попита Чоки.
— Или да си изгуби главата… което е много лесно.
— Ето, тука си прав. Нека си стои тогава там…
— Само един господар може да държи България в покорство и тя да го търпи: Чоки!
— Тъй, вие имахте българи господари и не харесаха.
— Затова ги и не заслужаваме. Тебе те изпрати провидението да ни спасиш от ежби и крамоли. И понеже съм християнин, аз благославям това провидение.
— Вие наричате това нещо провидение, ние го наричаме аллах. И аллах беше много милостив към мене… И аз закъснях да му засвидетелствувам благодарността си. Но сега земята е покрита със сняг и замръзнала. Щом тя се стопли, тука ще издигна молитвен дом на аллаха н от високото минаре муезинът ще разгласява славата му по четирите краища на света.
Чоки се изправи на прозореца и гледаше снега. Виделината му се отразяваше на тъмнокожото, диво лице на Чоки, оживено сега от дивни мисли за бъдещето. Изражение от вътрешно задоволство осветляваше цялата му физиономия и смекчаваше суровостта на хищния му и горд поглед. Тая беседа го остави доволен. Светославовата реч бе напоена с искреност и сърдечна преданост. С отварянето дума за освобождението на баща му Чоки му бе хвърлил въдица. Но той получи отговор, който трябваше Светослав да му даде, и се успокои.
6
Тая гръцка титла се даваше на братът на царя или на зетя му. Най-високата титла подир царската беше деспот, след която идеше севастократор. Поменатите в тоя роман гръцки титли бяха свързани с високи военни и административни звания. Така протостратор се наричаше военачалникът, алагатор — началника на конница, кастрофилак — началника на крепостния гарнизон, веллкий примикюр — също военачалник и придворен сановник; протовестиарий — най-горен дворцов сановник; протосеваст — върховен съдия; протоколист — нещо като шамбелан; великий логотет — държавен канцлер и министър на финансите; епикарний — началник на виночерпците; протоспатарий — началник на дворцовата стража или един военен отред и пр.; кефалия или бан — областен управител. Технитари се наричаха занаятчиите, отроци — болярските селяни; ватахи — съдебно-административни чиновници и пр.
7
Чоки се родееше с Андроника чрез баща си, който бе водил Андроникова дъщеря. Сам Чоки бе роден от татарката Алака (Пахимер).