А Светослав му говори твърде искрено и логично, като изложи опасенията си от едно случайно дохождане на пленения цар в Търново. Само едно имаше — Светослав се не боеше за Чоки, чието близко изчезване от сцената бе решено, а за себе си. Той не работеше за баща си, а за себе си. Синовната любов отстъпваше на заден план пред честолюбивите му кроежи и доброто на царството. Георги Тертер беше пленник и трябваше да остане пленник дотогава, докогато свободата му нямаше да вреди Светославу…
XXIII. Брат и сестра
Когато Светослав излезе и слазяше из витата стълба застигна го един Еленин слуга и го повика при нея.
Той мина през полутъмни, криви и пречупени коридори и влезе в сестрината си горница, пропуснат с почетни поклони от евнусите при вратата.
Зимната горница на Елена гледаше към бърдото Силофор, на югоизток.
Той завари там сестра си, че се кичи.
Елена, облечена пищно в скъпи татарски дрехи, го прие радостно и безпокойно.
— Светославе, каза ли ти мъж ми какво е решил? — попита го Елена, чието чело светеше от диамантен венец, увил прекрасната й руса коса.
— Каза ми: ще извика назад войската си — каза князът спокойно.
— И ти не изглежда да се безпокоиш? — забележи тя малко зачудено.
— Не, защото аз бях предвидял тоя неизбежен случай.
— И какво мислиш да сториш?
— Сега не мисля нищо, тая нощ ще знам — ще повикам банът и Радоила у дома да размислим и решим.
— Ти ще бъдеш ли на утрешния лов?
— Без друго.
— Как се боя за тебе… — продума тъжно Елена.
— Защо?
— Там, дето свирят стрели, всичко се случва…
— Не безпокой се, сестро: Чоки сега от всеки други път е по-доверчив към мене. Никаква изненада не ме заплашва. Моят живот му е необходим, а не моята смърт. Нека патриархът дрънка: Чокевото доверие към мене е непоклатимо.
Елена се замисли.
Хубавото й лице се засени от тъжно чувство.
— Ти говориш: доверие. А ние? — Коварство правим.
— Но ние вършим велик и благороден подвиг, защото всичко е велико и благородно, което става за освобождението на отечеството… Но тия мухи не те оставят! Разбери, Елено, че брат ти от шест месеца играе с главата си за тая велика цел и че за нас не съществуват сега добродетели и пороци, лъжа и истина, зло и добро — има само България. Той се канеше да излезе.
— Чакай, аз те виках и за друго.
— Какво?
— Щях да ти говоря пак за Славка.
Светослав се намуси.
— Невъзможно, сестро!
— Но тя все плаче…
— Нека плаче. Ще дойде час да се радва.
— Горката, пет месеци пленница в тоя харем…
— Ти си седем години и търпиш с мъжество.
— Защото няма как другояче… Но за Славка не е тъй. Мъж ми е съгласен да я освободи. Светослав се разсърди:
— Елено, ти пак ли го моли? Ти противодействуваш на плановете ми. Аз разубеждавам Чоки от тая му мисъл, а ти го утвърдяваш в нея.
— Не, вече не съм му говорила, но тебе говоря.
— Славка трябва да остане в пленът си, защото Годеславовата ярост ми е полезна и Радоиловата беснота ми е необходима.
— Но ти все можеш да сториш нещо.
— Нищо не мога и не ща.
— Поне да се видят със Славка тайно.
— Ако Радоил види Славка, той е изгубен за мене — каза Светослав.
— Защо?
— Той е пощурял звяр, ще я грабне и ще се опита да бяга с нея въпреки всичко и тогава главната ми надежда за успех рухва.
Елена мислеше.
— Но ако се види само с баща си? Ако баща й даде клетва да не обажда на Радоила и никому за тая тайна среща с дъщеря си?
Светослав се замисли.
— Това е много мъчно нещо, много е опасно… Почти невъзможно.
— Аз мисля, че е възможно, съгласи се само.
— Как ще я изкараш оттук?
— Утре мъж ми отива на лов и ще пренощува в горския дворец?
— Да.
— Утре вечер Славка може да излезе през отсъствието му.
— Но как ще я изкараш, без да бъде това забележено?
— Аз помислих.
— Как?
— Ще излезе из Царевец, облечена в Темировите дрехи. Тя има почти Темировия ръст и ще я пропусне стражата в мърчината.
— Добре. А за връщане?
— Тя ще се върне утре вечер, пак по тъмно.
— И кой ще я замести през деня тука?
— Аз ще се направя на болна и ще кажа, че съм я задържала през туй време, като забраня входа на стаята си.