Ранният зимен здрач настана. Скоро съвсем притъмня.
Влезе Балдю.
— Добър вечер, княже. Ти ме си викал? — каза банът, като седна на миндера да си почине.
— Да. Исках да ви обадя нещо — каза князът.
И Светослав му разправи за внезапното решение на хана.
Балдю се замисли угрижен.
— Нещо е подушил? — попита той.
— За щастие, нищо. Вчерашното нападение въз жена ми дойде тъкмо навреме, да му затвори очите — каза Светослав. — Патриархът продължава да интригува, но и той нищо не знае. Той впрочем е останал сам, с неколцина души.
— С Михаила и с Грозд — каза Балдю.
— Скоро ще остане само с Михаила — забележи Светослав.
— Как?
— Грозд е на път да мине към нас.
— Истина?
— На път е, казвам, само че тоя път трябваше да му се постели с повече злато… Грозд е много жаден.
— Не жали нищо!
— Даже и да остана пак гол, като тояга, както бях по-преди, аз няма да жаля, стига да обезпечим успеха си — каза Светослав.
— Ние сме турили не само имота си, но и главите си в тая работа — продума замислен Балдю.
Вратата се потропа. Влезе един висок ратай с голяма гугла, наметнат с дебело козяно гуно.
— Ела, Радоиле — каза Светослав.
Радоил сне гуното и остана в обикновената си войводска премяна. На кръста му висеше меч.
Светослав заключи вратата и тримата заговорници останаха да беседват.
Нощта беше вън мрачна и студена.
XXV. Свиждането
Светослав се отказа от ловът под една благовидна причина.
Мръкваше.
Той ходеше замислен из стаята, в която беше снощи с Балдя и Радоила. В нощешното събрание бяха решили да дигнат бунта преди пристигането на Чокевите сили, именно навръх Св. Теодора Тирона, на 17 февруарий. Сега беше края на януарий, 1294 год.
Един слуга дойде и обади, че Хлав и Темир са дошли.
— Да влязат — каза князът.
Вратата се отвори пак, показа се Хлав. Той пусна Темира вътре, а сам се дръпна.
— Славке, добре дошла! — каза Светослав, като помогна на хубавата мома да снеме Темировото облекло. Тя остана в обикновеното си женско, татарско.
— Ти ни си гостенка тая нощ и утре — каза й Светослав, като се любуваше на зрялата и здрава красота на Радоиловата булка. Затвореният живот в харема, вместо да направи да повехне лицето й, беше го сякаш разхубавил още повече. Князът си обясни сега мъката на Чоки да се раздели от робинята.
— Де е тате? — попита тя.
— Баща ти ще дойде утре.
— Де е Радоил?
— Няма го сега…
— Да го повикат.
— Защо?
Тя погледна зачудено Светослава.
— Ами да се видим.
— Как, сестра ми не обади ли ти, че Радоил сега отсъствува?
— Не — отговори наскърбено Славка.
— Ти само баща си ще видиш, Славке. Но ела при жена ми.
Отидоха във Фросинината стая. Фросина прегърна радостно Славка.
— Каква е хубавица!
И тя я гледаше възхитена. Тя не пръв път я виждаше, но сега пак се възхищаваше от нея.
Слугите сложиха вечерята в съседната стая, която се съобщаваше с Фросинината чрез врачка. Фросина мина в трапезарията и каза на слугите, че деспотът не желае никой да влазя вътре, доде вечерят. Тогава минаха там и Светослав н Славка.
Когато вечерята се свърши, князът отведе предпазливо Славка в предишната стая и й каза, че тя ще нощува тука на мекия миндер. Даде й и завивка. Но й препоръча да облече пак Темировото рухо за предпазливост и да чака баща си.
След това Светослав реши да види Пантолеона, при когото имаше важна работа: трябваше да иска една голяма сума пари за нуждите на делото.
Той се обади на Фросина, па взе Богора и двама оръженосци и излезе.
Желязната порта се хлопна с трясък.
Малко време след това тя пак се заудря отвън.
Слугите слезнаха със светило и отвориха.
Показа се един калугер. Слугите познаха Радоила и го пуснаха вътре, като притвориха вратата.
— Де е князът? — попита той.
— Отиде у Пантолеона.
По Радоиловото лице се изобрази досада.
— Идете да го повикате по-скоро.
Но двамата му слуги казаха, че не смеят да оставят къщата и деспотицата по това време без заповед от деспота.