— Но аз не мога да се мяркам из улиците на долния град — каза той сърдито и се зачуди какво да стори.
— Ах, Темир е тука! — каза един слуга, щастлив че се досети.
— Темир е тук?
— Горе е в стаята — отговори другият слуга.
Радоил се покачи бързо по стълбите, последван от слугите, за да заръча Темиру да повика княза.
Те му показаха стаята, дето беше влязла Славка под Темирова външност.
Необикновеният случай сега щеше да срещне един с други двамата копнеющи съпрузи.
Радоил каза на слугите, че няма нужда вече от тях. Те слязоха, а той бутна вратата.
Но вратата се не отвори, тя бе заключена отвътре.
— Темире, отвори — извика Радоил.
Никой не отговори отвътре.
Той удари няколко пъти силно и вратата запука под ударите на силната му длан.
— Темире, отвори по-скоро!
— Кой си? — попита извътре някой глас, който зачуди Радоила, защото не приличаше на Темировия.
— Радоил — отговори той гръмко.
Вратата се отвори.
Той влезе. Но Темир, вместо да му се поклони до земята, както правеше други път, хвърли се на шията му и взе да го целува.
Разбойникът се отдръпна с негодувание.
— Ти не пиеш, Темире! — извика той сърдито.
— Мой Радоиле! — извика Славка и пак се спусна, да го прегърна.
Тогава той я позна.
— Славке!
Няколко време те стояха прегърнати, неми, потресени от радост и вълнение.
— Ти пристигна тъй скоро отвън?
Радоил я погледна зяпнал.
— Що е това? Ти как си тука? Кажи ми, сънувам ли?
Славка го гледаше поразена.
Тя му разправи набързо какво е направил Светослав, за да може да ги срещне с баща й.
— А с мене не?
— Каза ми, че тебе те нямало в Търново.
— Но аз по обяд бях тука — извика Радоил. Той разбра, че Светослав нарочно не е искал да остави да се види с жена сн, от страх да не направи някаква лудост.
Той каза на Славка решително:
— Славке, да излезем.
— Но Светослав?
— Светослав да гледа жена си, а на моята жена аз заповядам. Хайде!
— Накъде?
— Да бягаме из Търново.
— Да бягаме? — попита стреснато Славка.
— Да бягаме в едно село. Нека гръм небесен да падне над главата ми, ако аз те оставя пак да идеш в палата. Загърни се хубаво в джубето и шапката натисни по-ниско въз челото — тъй!… — казваше й той, като сам й помагаше.
Слугите им отвориха пак портата и Радоил, облечен като калугер, с Темира излязоха.
XXVI. Бяг
Навън снежеше.
Нощта бе напреднала.
Двамата бежанци тръгнаха нагоре по стръмната улица, отминаха каменните болярски къщи и излязоха на открито, невидени от никого.
Те бързо заслазяха по посока на Марно поле — Радоил бързаше да го минат, за да влязат в Устето и да нощуват в едно близко село, дето си имаше надеждно прибежище.
Но когато наближаваха Устето и вървяха близо до Янтра, тихо, от кулата на ръта, която пазеше входа в теснината, излязоха петима татарски войници и извикаха на Радоила да спре, и заслазяха по стръмнината.
Радоил не предполагаше, че в тоя нощен час и в тоя сняг ще бъде забележен от нехайните обикновено обитатели на кулата.
Мигновено му хрумна, че се повтаря пак случката при татарския стан, която го лиши от Славка. Той сега я стисна здраво с желязната си ръка и двамата припнаха бързо, като кошути, към ближната гора, в подножието на ръта, е която изчезнаха.
Татарите току-що се спуснаха долу, и видяха, че те се изгубиха в гората.
Те не посмяха по тоя час да ги дирят в нея. Пуснаха само там напосока двайсетина стрели, па се повърнаха в кулата.
Те си обясниха, че това са някои разбойници, с които не беше благоразумно да се разправят…
Половина час след излазянето Радоилово и Славкино от Светославови, князът се върна и научи, че Темир излязъл с воеводата.
— Това е ужасно! — извика той.
И като съобрази, че Радоил не е можал да хване друга посока освен полето, дето щеше да пътува по-безопасно за онова село, взе Богора и оръженосците и двамата слуги и тръгна по бежанците. Опитното око Светославово забележи в нощната виделина тия дири в ровкия сняг още от портата. И потерята тръгна към Марно поле.
Светослав беше отчаян, той беше бесен. Той си не прощаваше тая грешка, която щеше да бъде опропастителна за него и за делото му. Като губеше Радоила, сиреч силната му и ратоборна шайка, той, с изчезването и на Славка из харема чрез негово посредство, се излагаше на ужасния гняв на Чоки и му отваряше очите…
Той притреперваше при мисълта, че той, деспот, първия велможа на царството след Чоки, тичаше сега, в тая снежна зимна нощ, по кърищата в пущинаците, изпълнен с унизителен страх…