Иванко щеше да поведе своите към домът на бана, а Станко четата си у Годеславови.
Княза беше поканен на угощението в двореца. Той там щеше да действува.
Най-после дойде очаквания човек с известието, че трябва да тръгнат.
Дадоха пак по чаша вино всекиму. Игуменът ги благослови и пожела победа над Христовия враг и ратниците тихо излязоха в нощта, в два отделни отреди.
Ангеларий сам дойде с опълченците.
XXVIII. Отец Никанор
В това време в една килия на митрополията, при една маса, седеше млад, бледолик, рус, с рядка брадица монах и пишеше на празния преден лист на един часослов. Дебела восъчна свещ трепливо осветляваше болезненото лице на монаха и пожълтелия пергаментов лист.
Тоя калугер беше патриаршеския логотет, отец Никанор, преместил се заедно с Иоакима тука.
Пачето перо скърбуцаше по пергамента, който се покриваше със ситни редове, а погледът Никаноров светеше от вдъхновен огън.
Най-после той остави перото и взе да чете с глас онова, което беше написал. А това беше летописна история на събитията в Търново, на които той сам беше свидетел.
И той четеше с глух, напевателен глас:
„И е 1280 лето от рождението на господа нашего Исуса Христа, цар Иван-Асен, недостоен син на благоверний цар Михаила и внук на приснопаметний и великий цар Ивана Асеня, избягна из преславпий град Търново поради народна ненавист и отиде при гърци с царското съкровище.“
— Анатема!
„И след него, понеже нямаше цар, болярите избраха за цар достойнаго и великаго болярина Георгя Тертера, от род кумански. И той мирно царуваше. Но по попущение божие, налетя с безчислено войнство нечестивци татарин Ногай, та оплени царството п много кръв християнска проля неговата десница… И много зло сториха агарянци.“
— Анатема!
„И убоя се тогава цар Георги от агарянци и побягна из престолний град Търново. Това се случи в лето господне 1292.
Н нечестивци Ногай влезе тогава в славний град Търново и тури на престола болярина княза Смилеца, за да бъде негов поданик, И тогава срам велик падна на царство българско. И аз, недостойния раб божий, йеромонах Никанор, пролях горещи сълзи, защото срам велик беше това, понеже бог ни наказваше за нашето нечестие.
И цар Смилец скоро биде възненавиден и се уплаши и остави посред нощен мрак своя палат и побягна из първопрестолния град наш Търново. Това се случи това лето и аз сам бях свидетел на това.
И това лето пристигна в Търново княз Светослав, син царя Георгя Тертера, и радост велика облада народа. Но праведний бог заради нашите грехове изпрати из пустините нечестивия хан Чоки, син проклятаго Ногая, и той с велико войнство дойде и седна на царския трон.“
— Анатема!
„И аз, грешния раб божий, Никанор, пак пролях горчиви сълзи. Защото бог дигна десницата си от нас. И благочестивий княз Светослав…“
Влезна патриархът и пресече четенето на логотета.
Никанор стана.
Иоаким беше начумерен.
— Никаноре, пишеш?
— Свърших я, историята на царството…
— Няма много радостни работи да предадеш на потомството… Благословен бог наш… — и Иоаким се изправи пред иконостаса и се прекръсти.
Никанор вдигна часослова да го отнесе в библиотеката.
— Чакай, запиши още — обърна се Иоаким към него, — че блажений патриарх Иоаким в денонощните си молитви е молил бога да се смили и избави царството от агарянско иго.
— Дай боже да доживея тоя радостен час — каза Никанор.
— И аз се надея, Никаноре, скоро да поздравим нов български цар, цар православен и от царска кръв.
— Бог да го поживи княза Светослава… — каза Никанор радостен.
— Не, не, не, не! — извика навъсен патриархът…
Вратнята се бутна силно. Влезе запъхтян един ратай от манастира „Св. Троица“. Той беше много уморен от тичане. Той се поклони до земя пред патриарха и му целуна десницата.
— Какво има, Радко? — попита Иоаким.
— Дядо Иоакиме — каза развълнуван ратая, — нашият манастир тая нощ бе пълен с войска.
— Каква войска? — попита стреснат Иоаким.
— Светославова. Ще превземат Царевец!
— Как? — извика смаян Иоаким. — А игуменът Ангеларий какво прави?
— Дядо игумен ги нагости и благослови на път. И Радко разправи всичко останало, каквото бе видял в манастира тая нощ.
Иоаким му махна с ръка да излезе. После се хвана за челото и остана като вкаменен. Никанор стоеше смаян. Иоаким се развика:
— Но тоя безумник е намислил да запали Търново! Той ще стане причина да се залеят улиците с християнска кръв, да стане всичко на прах и пепел под гневът на хана. В тщеславния си бяс той е обрекъл на конечна гибел и столицата, и църквите, и вярата Христова!