И Иоаким ходеше бързо сега, забравил старческата немощ и слаботня, галванизуван от силата на вълнението си.
— Твое светейшество — продума боязливо Никанор, — може би това е воля божия… за да… Но патриархът го пресече:
— Това аз няма да допусна. Аз, Иоаким, българский патриарх, няма да допусна да превърнат на пепел светите божии храмове, нито е възможно да дойде на трона Тертеровия син!… На българския трон ще бъде само оня, който аз искам!
Той се изсмя презрително.
— Ха! Светослав иска да ме надхитри… Не! По-добре Чоки, а не той!… Но аз виждам явно какво ще стане: той ще си счупи главата, из която мозъка е изфирясал. Търново в огън и кръв, народът натъркалян но улиците, жените обезчестени, децата наръгнати на копия… Не, нека вместо хиляди да загине един. Сам бог ми прати тоя разумен ратай, за да спася народа. Нека Чоки веднага всичко знае…
— Твое светейшество… — приближи се уплашения Никанор към патриарха.
Но Иоаким си грабна патерицата и излезе. Той заповяда на слугите да кажат на кочияшинът да впрегне по-скоро колесницата, а сам се изкачи горе в стаята си да тури панокалимавката и облече празничното расо.
XXIX. Зловеща беседа
Едвам стори това и се накани да излезе на пруста, дойде болярина Михаил, тайният и непримирим противник Светославов и привърженик на гръцката политика.
Той беше развълнуван.
— Какво има, Михаиле?
— Имам писмо от Михаила Тиха из Цариград, и много важно.
— Седни и говори — каза Иоаким.
Па седна и той.
Михаил отвори писмото да го прочете.
— Аз бързам — каза Иоаким, — можеш с уста, и накъсо.
— Михаил ми пише — подзе боляринът нервозно, — че императорът приема условията, които ти му даваше в писмото си, и дал заповед на севастократора Радослава да се приготви за поход с всичката войска, която има в Солун.
— Тя е десет хиляди души — забележи патриархът.
— Михаил уверява, че най-много след един месец Радослав ще може да премине с тая сила Стара планина. Той би могъл по за скоро, но лошите зимни пътища през снежните Родопи пречат за бързото движение па войската.
Иоаким се усмихна презрително.
— Трай, коньо, за зелена трева. Ти не знаеш, че тая нощ Светослав напада Царевец?
— Как? — извика Михаил в изумление, като скокна.
Иоаким му разправи какво е научил одеве.
— Но аз бързам, отивам при Чоки.
И той се запъти пак към вратата.
— Ти отиваш при Чоки?
— Да му обадя какво се готви тая нощ.
— Ах! Иди по-скоро, твое светейшество! Трябва да се превари злото.
— Аз не бих отишел по това време при тия пияни неверници, но кому да възложа това? Ти не ходиш в палата…Но мисля, че колата са готови — каза Иоаким и бързо излезе на пруста и слезна из стълбите.
Михаил остана в стаята.
Той беше смаян.
Ако Светослав успееше, всичките надежди се осуетяват.
Светослав щеше да стане кумир на народа и щеше да даде отпор на гърците, много по-силен от Чокевия.
Из земята щяха да бликнат войски, сплотени около знамето на татарския победител.
Гръцката партия завинаги беше унищожена!
Иоаким отиде при Чоки.
Щеше ли Чоки да му повярва?
Нямаше ли Светослав с възмущение да отхвърли това като клевета?
Нямаше ли да прати тайно човек да повърне ратниците, до втора заповед?
Той беше тъй лукав!
Той знаеше, че Светослав тая вечер е на гощавка в двореца.
Трябваше да се подкрепи Иоакимовия донос, да се обезсили Светослав, да му се не даде възможност да се изтръгне от опасното си положение.
Трябваше тая нощ той да бъде унищожен.
Тия размишления, завършени с това зловещо заключение, проблеснаха в главата на Михаила в продължение на една минута само.
Той седна при една маса и взе да пише.
XXX. Нощно тичане
Когато Иоаким оставя Никанора, логотетът стоя вкаменен на мястото си няколко минути.
— Загина, загина! — извика той отчаяно. Па си тури калимавката и излезе навън.
Мощта бе видела. Снегът безшумно валеше ситен. По пустите улици нямаше никой. Никанор в няколко минути излезе на Калимановия път на Царев друм и оттам видя прозорците на Царевец осветлени. Като си пое душата, той припна пак през една тясна и тъмна улица и се спря пред Светославовата вратня. Скоро чукът заехтя по дъбовите дъски и шумът му изпълни нощния въздух.
Един слуга му отвори.
— Заведи ме при княза! — каза логотетът.
— Княза го няма — отговори слугата.