— Ах! — изпъшка Никанор. — Де е?
— Не знам.
— Може да е в палата?
— Не знам.
Никанор се зачуди какво да прави.
— Княгинята будна ли е?
— Будна. Защо питаш, отче?
— Искам да я видя на часа.
— Невъзможно!
— Безумнико — извика Никанор, — мислиш ли, че посред нощ аз ида да безпокоя княза или княгинята без нужда? Знай, че Светославовия живот виси на косъм — викай я!
И без да чака повече, той се покачи по стълбите, следван от слугата.
Една слугиня влезе в стаята на Фросина да й обади, че отец Никанор иска да я види.
Фросина излезе уплашена на пруста.
— Княгиньо, искам насаме да поговоря с тебе — каза бързо Никанор.
Фросина го въведе в една стая, осветлена само от кандило пред иконостаса.
Тя бе побледняла.
Никанор й разправи каква беда заплашва Светослава.
— Ах! — извика тя, примряла от страх, — И Богора няма тука!
— Де е князът?
— У бан Балдя отиде… А оттам щеше да иде в палата. Отче, тичай по-скоро!
Никанор тръгна към вратата.
— Чакай, и аз ще дойда — извика тя, — Тук ще умра, докат чакам.
Наметна се бързо с един широк плащ и излезе е монаха.
Снегът валеше ситен и непрестанен. Изкривените улици, видели от снега, който покриваше всичко, бяха все пусти.
Фросина и Никанор тичаха към Балдюви.
XXXI. Върховното събрание
В една стая с прозорци само към двора на Балдювия дом, осветена от три кандила, закачени на каменните стени, ставаше заседание на главните заговорници, под председателството на Светослава.
Те бяха приели вече известие, че опълчението е тръгнало към Търново, и сега голямо вълнение се четеше по лицата им.
Съдбоносният час наближаваше!
Опълчението щеше да нападне Царевец от Царев Друм.
Част от Радоиловата дружина щеше да заварди останалите четири врати на крепостта, друга щеше да се вмъкне през стената, а сам Радоил с останалата част щеше да дойде при Балдювото опълчение и поведе нападението въз Великата порта.
Светослав стана.
— Време е да вървя в палата — каза той.
— На добър час и бог да ти помага — каза Балдю.
И всички станаха.
— Да се простим, княже — каза воевода Владислав; — кой знае дали всички ще се срещнем пак живи.
Целуваха го по рамената, и той тях.
— Храброст, другари, бог е с нас! — каза той с по-къртен глас; — ако загина, не оставяйте жена ми без защита… Ако загина, бане, тебе оставям да продължиш делото… Не оставяйте отечеството под татарско иго!
— Да живей Светослав! — извикаха всички.
— Да живей България! — извика Светослав. И той излезе.
На двора го чакаше телохранителя му Богор. Снегът бе престанал да вали. Небето беше сега дрезгаво-бяло.
Двоицата тръгнаха из тясната стръмна улица за Царев друм.
Внезапно се чу зад тях силно тропане по Балдювата порта.
Светослав се извърна.
Видя черните фигури на един калугер и една жена. Тропането зачести по-бързо и по-силно.
Той остави другаря си н се затече към портата, защото позна Фросина.
— Фросино! — извика той стреснат, като предчувствуваше някоя беда.
Фросина извика от радост, като го видя, и със запъхтян глас му обади за какво го дирят.
— Как! — извика Светослав.
— Бягай, Светославе! — викаше Фросина.
Вратата се отвори.
— Фросино, влез у Балдюви — каза той и я бутна полека зьв вратата, без да каже повече нещо. Той се обърна към Никанора.
— Тръгна ли патриархът?
— Готвеха му колата, когато тръгнах насам.
Светослав хукна като стрела, без да продума повече нещо па монаха и без да повика Богора.
Той се спусна из Калимановата пътека надолу към Търново, като ускоряваше бегът си. Той летеше. Той бързаше към митрополията дано свари там още Иоакима и да го отклони от ужасното му намерение. Той не повери другиму тая мисия, той се най-много уповаваше на себе си; той тичаше като в един сън, той даже не мислеше по кой начин ще убеди, ще накара Иоакима да не отива в двореца. За него сега беше важно само едно: да го свари още нетръгнал за Царевец. И той хвърчеше.
Той тичаше и мислеше в ужас какво ще стане, ако патриархът е отишел вече в двореца и е видял хана. Тогава всичко бе изгубено. Предприятието бе осуетено. Чоки дигаше на крак гвардията си и пазачите на кулите, за да засипят с дъжд стрели нападателите. И той трепереше пред мисълта за ужасните последствия на несполуката, за отмъщението на хана, за страхотиите в Търново…
Патриархът трябваше да иде в Царевец през северната порта, най-близката до митрополията. Възможното закъсняване на Иоакима, когото Никапор бе оставил да чака впрягането на колесницата, беше едничкия луч от надежда в черния хаос на мислите му. Всяка минута всеки миг бяха сега скъпи.