След няколко време северната порта се отвори и вътре бяха скарани двамата ранени разбойници.
XXXIV. Пир
Пирът се бе захванал, когато Светослав пристигна в двореца. Той се извини на хана чрез внезапното побеляване на жена си. Мястото му до хана обаче бе запазено и той седна на трапезата.
Пирът ставаше в широката трапезария на палата, дето по-рано видяхме Смилеца, че пирува с болярите.
Чоки седеше начело въз престола си с позлатени лев-Ски лапи. Два реда татарски велможи седяха пред него, при тях няколко български, и всеки на мястото, което му даваше чинът. Също, както беше дворцовия етикет при Смилеца.
Разликата между онова пиршество и сегашното беше, че тогава то се оживяваше от весели и свободни разговори, на които сам царят даваше повод, а сега всички бяха неми. Трябваше ханът да попита някого, за да отговори със страхопочитание.
Той повече се разговаряше тихо с деспота. Светослав се държеше при него свободно и с достойнство, като с равен на себе си.
— Как са работите? — попита Чоки.
— Всичко е в реда си, твое величество.
— Не е всичко: доде не уловим оня нехранимайко, не е всичко в реда си.
Чоки подразбираше Радоила.
Той продължи разсърден:
— Когато всичко мирува, само той пакости. До днес стотина мюсюлмани е погубил тоя звяр. И да кажеш, защото са мюсюлмани — не, нали служи и на нас? Все за тая му пуста Славка гинат хората ми… И какво яма от една жена, та се е толкова разбесувал? Няма ли други? Не давах ли му и там най-хубавата си робиня?
— Той е бясно куче — каза Светослав.
Чоки помисли.
— Най-после… поврага — да му върна жената, само да патаса.
— Не, господарю, това не бива — каза Светослав.
— Защо?
— Казах ти: ще покажеш слабост. Ще помислят, че си се уплашил от него. А ние държим в покорство тоя народ не чрез силата, а чрез страхът от твоето могущество.
Чоки климна утвърдително.
— Това е право. После… и аз привикнах с тая гявурка. Истина, тя все тъгува за оногова…
Виното се разливаше обилно и лицата ставаха пияни. Защото у татарите, някога познати по своята груба мюсюлманска въздържаност и прости нрави, войните, грабежите, съприкосновението с покварените християнски народи бяха внесли елементи на нравствена развала и разпуснатост.
Чоки също беше пиян.
Той бе наследил бащината си страст през старини към излишно употребление на вино. Като у Ногая, и у него това извикваше жажда за кървави зрелища.
Но сега той се намираше в по-невинно разположение.
Чоки пи, избърса си малките черни мустаци, па подзе:
— Ти се забави одеве и затова не знаеш приятната новина, която получихме.
— Какво? — попита Светослав.
— Дойде ни известие, че хилядо мои конници са пристигнали при малки Никопол. Алайбег ги изпратил бързо. Другата войска остала малко по-назад. Вика се, утре вечер ще бъдат тука конниците.
Тръпки минаха по Светославовото лице.
— Вече ще можем да бъдем спокойни — каза Чоки, — а то от няколко време се усещам тука като в небрано лозе…
— Напразно. Смилецовите привърженици са безсилни, а главните боляри са наши… На нашите боляри давай, и ги имат.