Минутите им се виждаха безкрайни.
На двата края на тази улица беше поставена стража, за да попречи на нощната градска стража, при случайното й появяване, да влезе в улицата, като я избие.
Воеводата на опълчението, Балдю, очакваше с нетърпение Радоила с шейсетте му юнаци. За да не привлече вниманието на стражата пред Великата порта, той нямаше да мине през Калимановия път, едничкият, който извеждаше от долньо Търново на Царев друм и Нов град, а щеше да заобиколи зад Трапезица и да мине Янтра по дървения мост, който отстоеше на значителна далечина от столицата. От това произлезе забавянето.
Най-после Радоил се появи с дружината си. Той потърси бързо Балдя и му пошушна:
— Ивана и Станка ги улови нощната стража. Банът потръпна при тая вест.
— Не безпокой се: те, както и да ги мъчат, няма да ни издадат.
И той му разправи накратко историята.
Внезапно в множеството произлезе шепот, то отваряше някому път.
Появи се Хлав запъхтян и отиде при вождовете.
— Готово — каза той.
— Всичко благополучно? — попита Балдю.
— Великата порта е в наши ръце и мостът е вдигнат. Пазачите избихме… Но падна Темир.
— Юнаци, напред! — извика Радоил.
— Победата е наша, момчета! — извика радостно Балдю.
Тия думи хвърлиха ентусиазъм в душите на ратниците.
Скоро излязоха на Царев друм. Оттам се видеха на палата всичките прозорци осветлени. Въздухът на двора бе също осветлен от червеникавата зара на живите машали.
Радоил и Балдю поведоха смело ратниците по спуснатия подвижен мост на Пресечен камък, между двете кули, сега глухи, минаха през първата порта, оставена отворена, минаха безпрепятствено и Великата порта, като някъде краката им стъпаха в татарски трупове, и се найдоха в оградата на Царевец.
Там опълченците, по условения знак, запалиха стиски сухо сено и ги увряха под ниските стрехи на първите здания. Те пламнаха. Тогава въздухът се процепи от страшния рев на това въоръжено множество, което с голи мечове се впусна напред из уличките, що водеха към палата.
В току-що разбудените по Азатиновата заповед татарски войници, при тоя пламък и при тия ревове, настана паника. Захвана се щуряне и бяг. Изненаданите татари не мислеха да се бранят, те гледаха само да се укрият. Но огънят и димът ги гонеха от къщята. Обезумели от ужас, забравили оръжие, те се увираха под стрехите, търсеха изход, но се наръгваха на мечове и копия. Някои се хвърляха за спасение от западната стена, която беше ниска отвътре, и се сгромолясваха в пропастта под нея. Българите с остървение сечеха де кого завърнеха. Смутнята и ужасът растеше. Кръвта се лееше. Диви ревове ехтяха. Ратниците напредваха нагоре и оттикваха татарската тълпа към стените на палатската заграда. Там татарите сега бяха се събрали в гъста колона, предвождани от Азатин бея. Българите се хвърляха като левове. Татарите тук мъжки се бориха, въодушевлявани от предводителя си. Стана кървава битка, но тя трая само четвърт час; татарите се пръснаха в бяг. Азатин бей се изгуби някъде.
В тоя миг вратата на оградата се отвори и Светослав се появи там с обнажен меч.
— Юнаци, вдавайте вътре! — извика той.
Ратниците нахълтаха във вратата, но само ония, които чуха. Повечето продължаваха да гонят татарите из тесните улички и да ги убиват безжалостно. Бежанците търсеха изход из другите порти на Царевец, но извън тях ги очакваха мечовете на Радоиловите другари.
Между това ужасът растеше. Виковете на борците, плачевни вайкания на жени и вопли на умирающите разтърсваха Царевец в основите му. Пламъците са усиляха. Старите дървени къщици рухваха като хартия; дървета, гвоздеи, милиони искри хвърчаха из нажежения въздух. Горяха и голите вейки на овошките.
И в двора на палата беше същата смутня и ужас. Слуги и войници падаха под ударите. Машалите горяха още и озаряваха тая касапница. Стълповете, на които бяха горели Иван и Станко, се запалиха и паднаха от тежестта на бремето си. Полуовъглените трупове лежеха на снега неузнаваеми. Очите бяха широко отворени, като че гледаха с наслада делото на отмъщението. Когато Радоил и дружината му познаха своите другари, те дойдоха до луд бяс.
— Чоки, Чоки, главата на Чоки! — извика обезумелият Радоил, като се изкачваше по следите на Светослава и Балдя. Бунтовниците ги последваха, притискаха са на стълбата, жедни за нови жертви в палата.
Когато се озоваха в трапезарията, там нямаше хана. Няколко остали там татарски велможи, примрели от страх, паднаха на колене. Радоил ги скълца. Двама са хвърлиха от прозорците.
Хлав дойде и пошушна на княза:
— Ханът е при сестра ти.
— Елате с мене — каза Светослав.
Влязоха в Еленината стая, която му се отключи при първо извикване.