Светослав не предприе нищо против тая сган и я остави да си иде: той сега бе твърде занят в столицата си.
Недоволните от новото положение боляри един по един минуваха към Светослава.
Едно малцинство от тях остана само привързано на гърците скришно. Най-опасният от тях, Иоаким, беше безвреден. Той бе в затвор.
Мина месец от възцаряването Светославово. Чоки все лежеше в тъмницата на Балдуиновата кула.
Елена беше взела повторна клетва от брата си, че ще пощади живота на Чоки. Тя сега живееше в палата като вдовица. Новата царица Фросина се настани в горницата й. Двете жени живуваха дружно, но Елена беше скръбна…
Положението й беше трудно. Дадена от баща си за жена на татарина, по политическа необходимост, тя видя, че с унищожението на Чоки се туря край и на нейното царствено робство. Но добра и милостива, тя жалеше озлочестения си мъж и два пъти го бе посетила в тъмницата му. На неговите молби да му измоли свободата от брата си и да се върнат двамата във владенията си в Русия, тя бе обещала първото; за второто бе му обявила, че тя иска да остане в отечеството си.
И Светослав се чудеше как да постъпи с пленника си. Чоки беше вече безвреден, войската му, що се бе върнала назад — пръсната от Токтая, и владенията му обсебени от тоя победител. Светослав не виждаше прочее нужда от смъртта на Чоки. Той склони най-после на Еленините молби и реши да го пусне и препрати отвъд Дунава.
Елена прати да обадят на мъжа й за царевата милост към него.
На сутрешния ден имаше болярски съвет в двореца. Съвещанието беше развълнувано. Новини бяха дошли, че Андроник, по повторното искане на някои боляри, праща из Солун десетхилядна войска под началството на Радослава да навлезе в България и да тури на престола Михаила, синът на Константина Тиха, който идеше с друга войска. Привържениците Смилецови в Търново, подир изчезването Смилецово, както казахме, бяха одобрили за претендент Михаила, като произходящ от царски род и със законно право на престола.
Сред разгара на разискванията, протокелиотът обади на Светослава, че е дошел пратеник от хана Токтая.
Въведоха веднага пратеника. Той се поклони и подаде Светославу писмо от хана си.
Светослав кимна на татарина да излезе и даде на тълмача да преведе писмото. То казваше:
„До високославния български цар Светослава от великия властелин на татарите.
Привет от мене, царю на българите и гърците. С радост приех известието за твоята велика победа над сина Ногаев и те хваля, и те поздравлявам. И научих се още, че тоя Ногаев син ти го държиш в палата си, понеже е твой зет, без да гледаш, че той е мой враг и в дълбочините на сърцето си храни опасни мисли за мене. И ето защо ти пиша, славний царю на българите и гърците, и те моля да сториш да изчезне от лицето на земята Ногаевия син. Това ти пиша, защото желая сърдечно да бъдем приятели и да не ми се събират бръчките на гнева по челото против тебе. И като призовавам божията милост въз главата ти, очаквам твоя мъдър ответ.
Сутринта татарският пратеник, придружен от войниците си, тръгваше назад с писмо и с дарове до хана.
В дисагите на един кон бе обсолената глава на Чоки!
По решението на болярския съвет двама евреи джелати бяха удушили през нощта пленника и после отрязали главата му.
Тя сега отиваше в Крим като откуп за безопасността и мирът на държавата.
XL. Патриархът
Остаяше да се реши съдбата на Иоакима.
Той все стоеше в патриаршията под стража.
Царят и болярския съвет няколко пъти разискваха как да постъпят с патриарха.
Най-после се взе решение да го прогласят за свален и да го изгонят из България.
По-строго наказание не намираха за политично да му наложат. Не трябваше да се дразнят духовете.
Във Византия за подобни и за по-големи престъпления не бяха наказвали по-другояче патриарси.
Иоаким знаеше това и затова запазваше своята вироглавщина и надменност и в затвора си.
Два дена след получаването известие за иденето на гръцка войска Светослав влазяше при Иоакима.
— Твое светейшество, ти можеш да бъдеш доволен сега. Андроник те послуша и иде въз нас.
— Това исках — каза Иоаким, който бе научил вече от стражата новината.
И една ехидна усмивка мина по сухото му лице.
— Кой вика гърците? — попита Светослав, като го стреляше с очи.
— Не знам.
— Аз знам: ти!
— Може би.
Светослав трепереше от глух гняв. По Иоакимовото лице играеше тихо злорадство. Той вътрешно тържествуваше.
— Слушай, Иоакиме, кой вика гърците?
— Аз. Аз писах на Андроника.
— Защо?