Те се кръстеха.
— Де ли ще иде душата ти, старче? — казваше една баба, като гледаше патриарха.
— В дъното на пъкъла, но по-напред трупът му ще целуне дъното на Янтра — обади се един навъсен и дрипав технитар.
Разправяше се и другата, истинската история за Иоакимовото отиване в Царевец да предаде Светослава, но размесена с небивалици и фантастични притурки. Един ватах разправяше, че когато Иоаким влязъл в палата и зинал да говори на Чоки, внезапно езикът му се свързал и той останал със зяпнали уста; по тая причина Светослав се спасил от ханската мъст.
И за писмото му до Андроника се говореше, но тоя грях за търновци стоеше на второстепенно място. Важното беше измяната му в полза на татарите, а за нея нямаше прошка ни от бога, ни от хората.
Из пътя, който извиваше по полите, а после по хълбока на Гарван, върволици пътници, пеши и с коне, бяха спрели, за да видят оттам какво ще стане.
Враните прехвъркаха над дола и грачеха безпокоило над човешкото гъмжило.
Пищяха деца, лаеха псета из него.
И трепет пробягваше по телата на зрителите, опулили очи към скалата.
Те измеряха с поглед пространството между нея и пропастта долу и трепереха.
Минутното участие в душите им веднага се задушваше от чувство на гняв и омраза към осъдения.
А патриархът стоеше на скалата, неподвижен и втрещен от студ.
Дръгливата му снага зъзнеше.
Джелатите стоеха зад него и му преграждаха пътя назад.
И той слушаше, слисан, разговора им, без да ги разбере…
Но по едно време той го разбра: джелатите говореха, че се очаква царят тука.
Внезапно неизразим страх го облада. Мисълта, че може действително да бъде хвърлен оттука, го вкамени.
Присъствието на джелати нехристняни доби грозно значение за него… Шеметната пропаст под него правеше да пъплят ледени мравки по снагата му. Той се озърна бледен, видя наоколо си лица безучастни или злобни, видя се безпомощен, безнадежден пред тая страшна смърт, която сега му се стори неизбежна, н се затресе от неизказан ужас. Не, той не искаше да умира! Животът беше тъй добър! Той искаше да живее…
На портата се появиха няколко боляри; след тях царски телохранители и после Светослав в царска багреница.
Високият му стан се рисуваше уединен в небето. Лицето му беше навъсено, погледът мрачен и зъл.
Иоаким се обърна към един от джелатите:
— Кажи на негово величество, че скланям да направя всичко, каквото желае.
Евреинът отиде при царя, поклони се и му предаде Иоакимовите думи.
Патриархът гледаше към тях.
Той видя, че лицето на Светослава не се измени, то си остана неподвижно и мрачно. Светослав размени няколко думи с болярите. Един даде на евреина една хартия и перо.
Това беше приготвеното за императора писмо за връщане войските си, което очакваше само подписа патриархов.
Евреинът подаде писмото на патриарха. Той нито го прочете, а го подписа с разтрепераната си дясна ръка на дланта на лявата.
Евреинът отнесе писмото на царя.
Светослав видя подписа на Иоакима, но лицето му остана студено.
Той каза няколко думи на джелатина.
Иоаким, разтреперан, с изпулени очи, чакаше да получи спасителния отговор от царя или знакът му. Джелатинът се върна и го приближи. Па внезапно с всичката си сила бутна го от скалата.
Патриархът полетя в празното пространство.
Тялото му се тръшна в урвата, отскочи, търкулна се пак и се плисна в мътните води на Янтра.
Светослав се прекръсти.
— Бог нека ме прости — каза той.
Долу в народа владееше гробна тишина.
Янтра бавно повлече тялото.
XLII. Епилог
Две недели минаха от това трагично събитие.
Всеки ден Светослав ловеше нови свои противници, привърженици на гърците и на Михаила Тиха.
И всеки ден се извършваха няколко смъртни наказания.
А през това време той усилено се готвеше да даде отпор на външния неприятел.
Събираше войски; болярите докарваха своите отроци въоръжени и ги присъединяваха към другите ратници.
Балдювата дружина тоя път беше седемстотин души.
Пантолеон отвори складовете си за нуждите им; Радоил, тройно уголемил четата, все от нехранимайковци, бивши другари негови в походите из Тракия, увеличи контингента на Светославовата армия.
Своеволният воевода отказа службата протостратор при Светослава и остана вожд на чета.
Светослав прати до вуйка си Елтимира в Крън9, столицата му, да му иска военна помощ, която му се обеща.
Новото царуване се захващаше при големи затруднения. Едвам съвзелата се от татарски страх страна се заплашваше от война, крамоли и от нови междуособия.