— Да — каза умислено Смилец, като че говори на себе си. — И когато при богослужението архидяконът ме нарича „самодържавний цар“, аз няма да се червя, като че някой ми удря плесница.
— Да, бъди спокоен. Повече се бой от Светослава. Казах ти: сломи го!
— Не е сгодно сега, той не ми е дал явна причина. Иоаким го изгледа сърдито.
— Явна причина? Ти клисар ли си? Каква по-явна причина от тая, дето той е Тертеров син, сиреч законен наследник на престола? Направи го безвреден. Като изчезне страхът от Светослава, остая ни само едно опасение: Чоки… Но ако Чоки, въпреки всяко предвиждане, се поблазни да дойде тука, можем да прибегнем до помощта на императора. Императорът сега стана тъст Токтаев и Токтаевите врагове стават негови.
— Аз никога няма да прибягна до гръцка помощ! — каза натъртено Смилец.
Иоаким го изгледа въпросително.
— Не искам да виждам гръцки войски в земята ни, аз не съм Иван-Асен III.
Иоаким се облегна на възглавницата, стисна патерицата си с две ръце до гърдите и каза горчиво:
— Ето кое не разбирам. На противника си зло не правиш, от приятеля си добро не приемаш. Ти не смееш, ти не можеш! Тогава с тия златни правила ти ще можеш да останеш цар само по татарско благоволение.
И патриархът тежко стана.
Смилец се обади:
— Но аз се опирам само на обичта на народа — извика той.
— И ти я имаш, защото народът по нужда ти я дава. Той все предпочита един Смилец, българин, пред един татарин. Но пази се, синко, от тая подпора — народната любов, — ти знаеш колко ненадеждна е тя… Тя е по-чуплива от една суха върбова клечка и по-не-постоянна от мартенско време… Днес народната любов е с тебе, а утре минува към Светослава. Смилец климна отрицателно и каза:
— Народът не прощава на баща му, че в най-тежкото време го напусна и остави на произвола на татари-те. Не виждам защо ще обикне синът, който стори като баща си и избяга при Елтимира. От Тертеровци нищо добро той не очаква.
— Светослав има привърженици тука. Ако той не мисли — те ще му вдъхнат мисълта да стане цар. Но по-лесно тая патерица може да хвръкне, отколкото тоя ветрогонец да достигне българския престол. Баща му още като цар беше казал, че ще ми обръсне брадата, но аз го наврях в орехова черупка и го накарах да прибере първата си жена. Той се покори, но не ми прости и ръмжа до последния час против мене. Отиде по дяволите… Сега син му се е озовал тук, и него ще сломя. Тия лукави кумани ми са противни. Чоки с повече покорство бих видял в тоя палат, а не него.
Смилец отиде до единия прозорец и гледа няколко време замислен към града.
Кръглата му малка глава се открояваше в светлината на деня и дългата му сянка падаше по килима и по коляното на патриарха, замечтан дълбоко.
Смилец се извърна.
— Твоето слово тая заран беше много красноречиво — каза той.
— Онова, което трябва да говоря в палата, говоря го, а онова, което е за черквата, там го говоря — забележи Иоаким.
— Но ти изригваше проклятия против богомилите, а ние нямаме полза сега да ги възбуждаме. По-големи беди висят над главата ми.
— Богомилите са опасни, Смилчо. Опасни са не само за черквата, но и за царството. Уверявам те, ако се появят татарите, те първи ще ги посрещнат. Те са шугавиге кози, които заразяват и здравото стадо.
Влезе севастократор Радослав.
Той беше висок и приличате на брата си, но погледът му светеше но-живо.
Той се поклони на патриарха и му целуна десницата.
— Благословен да си, Радославе — каза му Иоаким, като направи лека благословия с ръка.
— Какво има ново? — попита Смилен.
— Чух, че Светослав се е сгодил.
— Нека се сгодява и жени, това ще го направи да не мисли за пакости… — каза Иоаким.
— За коя? — попита Смилен.
— За Ефросина, Пантолеоновата осиновена дъщеря.
Смилец се намеси:
— Той става богат!
— Сиреч по-опасен — допълни Радослав. В очите му светна гняв.
— Той беше гол като тояга до днес; сега става най-богатия търновски болярин — промълви Смилец.
— Този глупец Пантолеон много прибърза… А аз тъкмях Ефросина за Годеславовия син.
Иоаким сбърчи чело и каза:
— Думах ти одеве: сломи го. С това богатство той цяла войска може да въоръжи. Ето какво излиза от твоята нерешителност.
— Дядо Иоакиме, ти забравяш, че Светослав е шурей на Чоки, на моя господар? Защо да си навличам гнева на татарина?