Клод се обърна и се упъти към вратата на работилницата. Виждах, че беше дълбоко наранен от забележката ми.
— Почакай — извиках. — Не си отивай!
— Искаш ли да дойда, или не искаш?
— Да, но нека първо да те попитам нещо. Току-що ми хрумна една идейка.
— Задръж си я — каза той. — Говориш неща, от които си нямаш и понятие.
— Спомняш ли си онова шишенце с приспивателните, които лекарят ми даде миналия месец, когато ме болеше гърбът?
— Те пък какво общо имат?
— Защо да не действуват и върху фазани?
Клод затвори очи и със съжаление поклати глава.
— Почакай — рекох.
— Не си струва да говорим за това — каза той. — Нито един фазан на света няма да погълне тези отвратителни червени капсули. Не можа ли да измислиш нещо друго?
— Ти забравяш стафидите. Слушай сега какво ще ти кажа. Вземаме една стафида. Киснем я, докато набъбне. После от едната й страна правим мъничко отворче с бръснарско ножче. Изстискваме част от нея, отваряме една от червените капсули и изсипваме цялото й съдържание в стафидата. После с игли и конец много внимателно зашиваме процепа. Сега… — С ъгълчето на окото си виждах как устата на Клод бавно започва да се отваря. — Сега — продължих, — имаме една хубава, напълно нормална на вид стафида с два грама и половина секонал1 в нея. И слушай какво пък аз ще ти кажа. Това е достатъчно, за да събори всеки нормален човек, а какво остава за някаква си птица! — Помълчах десет секунди, за да му дам възможност хубаво да смели думите ми. Освен това с този метод можем да действуваме наистина на широк фронт. Ако искаме, можем да приготвим двайсет стафиди и от нас се иска само да ги разпръснем по залез-слънце там, където се хранят фазаните, и да се махнем. След половин час се връщаме, а хапчетата вече ще са започнали да действуват. Междувременно фазаните ще са накацали по дърветата, но ще усетят, че не ги държат краката, и ще започнат да се клатушкат, за да запазят равновесие, и скоро всяка птица, клъвнала дори една-единствена стафидка, ще падне упоена на земята. Ще падат от дърветата като круши, момчето ми, а ние само ще ходим отдолу и ще ги събираме!
Клод се беше втренчил в мен, изпаднал във възторг.
— О, божичко! — продума тихо.
— Освен това никога няма да ни пипнат. Ние просто ще си се разхождаме из гората и ще си пускаме тук-там по някоя стафидка, както си вървим, и дори и да ни наблюдават, нищо няма да забележат.
— Гордън — каза той, постави ръка на коляното ми и впери в мен очи, огромни и ярки като звезди. — Ако този номер успее, той ще направи революция в бракониерството.
— Радвам се да го чуя.
— Колко хапчета са ти останали?
— Четирийсет и девет. В шишенцето имаше петдесет, а аз изпих само едно.
— Четирийсет и девет са малко. Трябват ни най-малко двеста.
— Ти си луд! — извиках.
Той бавно се отдалечи и застана до вратата с гръб към мен, загледан в небето.
— Най-малко двеста — продума тихо. — Всъщност ако нямаме двеста, няма смисъл да го правим. (Сега пък какво му става, чудех се аз. Какво, по дяволите, се опитва да направи?) Това е последната ни възможност преди откриването на сезона — додаде той.
— Няма откъде да ти намеря още.
— Не искаш да се върнем с празни ръце, нали?
— Но защо чак толкоз много?
Клод обърна глава и ме погледна с огромни, невинни очи.
— Защо не? — каза тихо. — Имаш ли някакви възражения?
О, господи, сетих се изведнъж. Този откачен тип е намислил да провали ловния излет, организиран от мистър Виктор Хейзъл.
— Намери двеста от тези капсули и тогава наистина ще има смисъл да си правим труда.
— Не мога.
— Първо опитай!
Всяка година на първи октомври мистър Хейзъл организираше ловен излет, който беше забележително събитие. Немощни господа в ловни костюми, някои с благороднически титли, други само богати, пристигаха от цялата околност с оръженосците си, кучетата и съпругите си и цял ден изстрелите им кънтяха из долината. Птици винаги имаше достатъчно, защото всяко лято срещу баснословни суми в гората методично се развъждаха стотици млади фазанчета. Бях чувал, че отглеждането и опазването на всяко фазанче до момента, в който е готово за отстрел, струвало много над пет лири (което е приблизително цената на двеста хляба). Мистър Хейзъл обаче смяташе, че си струва парите. Макар и само за няколко часа, той се превръщаше в голяма клечка в един малък свят и дори самият лорд-наместник на графството го потупваше по гърба и на сбогуване се опитваше да си спомни малкото му име.