— А какво ще стане, ако просто намалим дозата? — попита Клод. — Защо да не разпределим съдържанието на една капсула между четири стафиди?
— Предполагам, че можем, стига да искаме.
— Само че дали четвърт капсула ще бъде достатъчна за една птица?
Човек не можеше да не се възхити на дързостта му. По това време на годината беше достатъчно опасно да откраднеш дори един фазан от онази проклета гора, а този тук смяташе да ги задигне всичките.
— Четвърт ще бъде предостатъчно.
— Сигурен ли си?
— Сметни сам. Изчислява се на килограм тегло. Така пак ще им дадеш около двайсет пъти повече от необходимото.
— Тогава ще разделим дозата на четири — каза той, като потриваше доволно ръце. Замълча за миг, за да пресметне. — Ще имаме сто двайсет и шест стафиди!
— Имаш ли представа какво ще ни струва това? Знаеш ли колко часа ще ни отнемат?
— Че какво от това! — извика Клод. — Тогава ще отидем утре. Ще накиснем стафидите през нощта, след което ще имаме на разположение целия ден, за да ги приготвим.
И точно това направихме.
Сега, двайсет и четири часа по-късно, вече бяхме на път. Бяхме се движили равномерно около четирийсет минути и наближавахме мястото, където пътят завиваше вдясно и тръгваше по билото на хълма към голямата гора, където живееха фазаните. Оставаше ни още около една миля.
— Предполагам, че надзирателите не носят пушки, нали? — попитах.
— Всички надзиратели носят пушки.
Точно от това се бях страхувал.
— Но те са предимно за вредния дивеч.
— Аха.
— Разбира се, няма гаранция, че от време на време не ще поръсят и някой бракониер.
— Шегуваш се.
— Нищо подобно. Но го правят само изотзад, когато бягаш. Обичат да те насолят в краката от около петдесет метра разстояние.
— Но те нямат право! — извиках. — Това е престъпление.
— Бракониерството също — каза Клод.
Известно време вървяхме мълчаливо. Слънцето се бе спуснало под високия жив плет от дясната ни страна и над пътя беше паднала сянка.
— Имаш късмет, че това не е преди трийсет години. Тогава са стреляли на месо, щом те видят — обади се отново Клод.
— Ти вярваш ли го?
— Знам го със сигурност. Колко пъти като хлапе съм влизал нощем в кухнята и съм заварвал стария, проснат по очи върху масата, а майка ми, надвесена над него, вади сачми от бутовете му с кухненския нож.
— Престани — рекох. — Това ме изнервя.
— Ама ми вярваш нали?
— Да, вярвам ти.
— Към края беше така обсипан с малки бели белегчета, че създаваше впечатление за обилен снеговалеж.
— Добре — казах. — Стига.
— Бракониерски задник, така му викаха. Нямаше мъж в цялото село, който да има повече от него. Баща ми беше първенец.
— Браво на него — рекох.
— Как ми се иска да е тука сега — тъжно промълви Клод. — Би дал всичко на света, за да може да дойде с нас тази вечер.
— Бих му отстъпил мястото си — рекох — С удоволствие.
Бихме стигнали билото на хълма и пред нас вече се виждаше гората. Беше огромна и тъмна, слънцето залязваше зад нея и между дърветата проблясваха златни искрици.
— По-добре аз да нося стафидите — каза Клод.
Подадох му пликчето и той ловко го пусна в джоба на панталоните си.
— Влезем ли веднъж вътре, никакви разговори повече — нареди Клод. — Само ще ме следваш и ще внимаваш да не чупиш клончета, като вървиш.
След пет минути бяхме там. Пътят стигаше досами гората, после завиваше и се движеше по периферията й още около триста метра, като помежду им оставаше само живият плет. Клод се провря на четири крака през плета и аз го последвах.
В гората беше хладно и тъмно. Не проникваше нито лъч слънчева светлина.
— Имам чувството, че наоколо е пълно с призраци — рекох.
— Шшшшт!
Беше много напрегнат. Вървеше точно отпреде ми, като повдигаше краката си високо и леко ги поставяше върху влажната земя. Непрекъснато движеше главата си и очите му бавно се въртяха, като търсеха опасност. Опитах се да правя същото, но скоро зад всяко дърво започна да ми се привижда надзирател, затова се отказах.
После отпред, в короните на дърветата, проблесна небе и аз се досетих, че това трябва да е просеката. Клод ми беше казал, че рано през юли точно там пускали младите фазанчета, там ги хранели, пояли и охранявали, там, по силата на навика, много от тях оставали чак до започването на ловния сезон.
— На просеката винаги има много фазани — беше ми казал.
— Предполагам и надзиратели.
— Да, но наоколо има гъсти храсталаци и това помага.
Оттук нататък движението ни представляваше серия приведени притичвания от дърво до дърво, спиране, изчакване, ослушване и отново притичване, докато най-после коленичихме, прикрити от голяма група елхи на самия край на просеката. Клод се ухили, ръгна ме в ребрата и ми посочи през храстите фазаните.