Нито за миг не се усъмних, че е така.
— Най-многото, което баща ми е успявал да донесе за една нощ, бяха петнайсет, в резултат на което цяла седмица беше пиян!
— Ти си световен шампион — казах. — Готов ли си вече?
— Една минутка — отвърна той, повдигна пуловера си и започна да размотава двата големи бели чувала, навити около корема му. — Ето твоя — подаде ми единия. — Бързо го напълни.
Луната светеше толкова силно, че можех да разчитам дребните букви, напечатани в долната част на чувала: Дж. У. КРАМП. КЕСТЪНОВИ МЕЛНИЦИ, ЛОНДОН СУ 17.
— Ами ако в този момент онова копеле с черните зъби ни наблюдава иззад някое дърво?
— Изключено — отвърна Клод. — Той е долу при бензиностанцията, както ти казах, и ни чака да се приберем.
Започнахме да тъпчем чувалите с фазани. Те бяха меки с провиснали шии и кожата под перата им все още пазеше топлината си.
— На пътя ще ни чака такси — каза Клод.
— Какво?
— Аз винаги се прибирам с такси, Гордън. Не знаеше ли това?
Казах, че не съм знаел.
— Таксито е анонимно — обясни той. — Никой не знае кой седи вътре, освен шофьора… Това съм го научил от баща си.
— Кой е шофьорът?
— Чарли Кинч. Той винаги е доволен, когато може да услужи.
Натоварихме фазаните и аз се опитах да метна натъпкания чувал през рамо. Вътре имаше около шейсет птици и трябва да тежеше най-малко центнер и половина.
— Не мога да нося това нещо — рекох. — Ще трябва да оставим една част.
— Влачи го — каза Клод. — Просто го тегли след себе си.
Тръгнахме да се връщаме през непрогледния мрак, като влачехме фазаните подире си.
— Така изобщо няма да се доберем до селото — обадих се аз.
— Досега не е имало случай Чарли да ми върже тенекия.
Стигнахме края на гората, подадохме глави през живия плет и заоглеждахме пътя. Клод подвикна съвсем тихичко: „Чарли, тук сме!“ и старият човек, седнал зад волана на таксито на около петдесет метра от нас, подаде глава навън и лукаво ни се усмихна с беззъбата си уста. Измъкнахме се през плета, като тътрехме чувалите след себе си.
— Здравейте! — каза Чарли. — Какво е това?
— Зеле — отвърна Клод. — Отваряй вратата.
Две минути по-късно вече благополучно се бяхме настанили в таксито и бавно криволичехме надолу по хълма към селото.
Сега вече най-трудното беше зад гърба ни. Клод тържествуваше, преливаше от гордост и непрестанно се навеждаше напред, потупваше Чарли Кинч по рамото и викаше: „Какво ще кажеш, Чарли? Какво ще кажеш за този улов?“ А Чарли често-често се обръщаше назад, пулеше се срещу огромните издути чували, които лежаха на пода между нас, и повтаряше: „Боже господи, човече, как го направи?“
— Шест двойки има и за теб, Чарли — рече Клод, а Чарли отвърна:
— Боя се, че тази година при откриването на ловния излет на мистър Виктор Хейзъл ще се усети известна оскъдица на фазани.
— Предполагам, че ще я усети, Чарли — съгласи се Клод.
— Какво, за бога, смяташ да правиш с тези сто и двайсет фазана? — попитах аз.
— Ще ги замразя за зимата. Ще ги сложа при карантията в замразителя на бензиностанцията.
— Надявам се не тази нощ.
— Не, Гордън, тази нощ ще ги оставим при Беси.
— Коя Беси?
— Беси Оргън.
— Беси Оргън!
— Тя винаги ми доставя дивеча, не знаеше ли?
— Не, не знаех — отвърнах. Съвсем се бях слисал.
Мисис Оргън беше съпругата на преподобния Джек Оргън, местния викарий.
— Винаги избирай някоя почтена жена да ти доставя дивеча — обяви Клод. — Нали така, Чарли?
— Беси е момиче на място — отвърна Чарли.
Вече се движехме през селото. Уличните лампи все още светеха и мъжете се прибираха от кръчмите. Видях как Уил Пратли безшумно се вмъкна през страничната врата на рибарницата си, докато главата на мисис Пратли стърчеше от прозореца точно над него. Той обаче не знаеше това.
— Викарият има голяма слабост към печените фазани — каза Клод.
— Оставя ги да висят осемнайсет дни — додаде Чарли. — След това ги тръска силно два пъти и всичките им пера падат.
Таксито сви наляво и влезе в двора на викарият. Прозорците бяха тъмни и никой не ни посрещна. Ние с Клод стоварихме фазаните отзад в барачката, сбогувахме се с Чарли Кинч и под светлината на луната се запътихме с празни ръце към бензиностанцията. Дали мистър Рабетс ни е наблюдавал, докато сме се прибирали, не знам. Във всеки случай ние не го видяхме.
— Ето я, идва — каза ми Клод на следващата сутрин.
— Кой?
— Беси — Беси Оргън. — Гласът му звучеше гордо и дори някак собственически, като на генерал, споменаващ името на най-храбрия си офицер.