Г-н Стефанов беше придружаван от преводач, когото не познавах. По тяхно настояване говорих на френски. Г-н Стефанов говори на български.
Той започна с въпрос защо е била връчена нотата и какви са били причините за нея. Отговорих, че както той е видял, нотата е връчена по инструкции. Тя от само себе си е ясна. Нотата припомня един принцип и поставя специфичен въпрос. (Тази първоначална размяна определи целия разговор. Шефът на протокола се опитваше да ме накара да разкрия мотивите, които биха включили демонстрацията срещу американската легация, а аз отказвах да изляза от рамките на текста на нотата.)
Г-н Стефанов попита дали по някое време легацията не е получавала адекватна протекция. (Той вероятно се опитваше да се върне към демонстрацията от 1958 г.) Казах, че за щастие това не се е случвало през 8-те месеца откакто съм тук. Той каза, че смята, че в миналото е имало един или два малки въпроса: имало една малка кражба (може да е имал предвид голямата кражба в дома на военния аташе или случая когато Miss Pacitto беше ударена по главата от български агенти, опитващи се да отстранят микрофони), а стоял и въпросът за окастряне на дърветата в моята градина. (Става дума за полупропагандна кореспонденция, подновявана всяка година от местния Народен съвет, който се оплаква, че тополите в „Парка на посланика“ закриват слънцето за техните по-малки дървета и трябвало да бъдат окастрени). Не проявих никаква склонност да разисквам тези интересни въпроси, така че г-н Стефанов ме попита дали някога не съм могъл да вляза в контакт с министерството, когато съм искал. Казах, че преди няколко седмици един колега ме замоли да предам спешно съобщение на министерството за защита на неговите помещения. Обясних, че съм направил всичко възможно в случая, както бих направил при подобни обстоятелства за всеки колега — французин, българин или някои друг. Изминаха четиридесет минути, преди да успея да говоря с някого. Г-н Стефанов каза, че по това време той бил зает с аржентинска (той искаше да каже бразилска) делегация. Трябвало да организира прием за тях. Аз съм бил поканен също, но не съм отишъл. Той не знаел защо. (Той също така объркваше датите).
Тук отбелязах, че се отклоняваме от ясната и тясна пътека на нотата. Нотата задаваше един прост въпрос. Не можех да разбера защо този въпрос причинява на моите български колеги толкова много трудности. Никъде в нотата не се предлагаше шефът на протокола да прекарва живота си телефонирайки, за всеки случай да провери дали не възнамеряваме да му се обадим. Ние питахме в кой отдел на външно министерство бихме могли по всяко време да намерим служител, който да е с пълномощия да предприеме действия при спешна молба за защита. Във Форин офис има винаги „permanence effective“10. То се осигурява през нощта от дежурни чиновници.
Г-н Стефанов отново каза, че не може да разбере защо е била връчена нотата. Той каза, че нота като тази не допринася за добри отношения. Аз казах, че нотата, която беше връчена по дипломатически канал, а не чрез вестникарски колони, съдържа конкретен и разумен въпрос, изложен с най-учтив тон. Защо е толкова трудно да й се отговори? Той каза, че като опитен дипломат аз би трябвало да знам кой какво прави в Министерството на външните работи. Би било просто обидно да се отговори, че еди-кой си е отговорен. Аз казах, че тъкмо обратното, точно това искам да знам и ни най-малко не бих се почувствал обиден, ако получа отговор.
След това той започна всичко отначало и изрази убеждение, че всичко е започнато в София. Не коментирах по неговото убеждение, но казах накрая, че се въртим в кръг и допълних, че ще бъда благодарен, ако получа писмен отговор. Г-н Стефанов каза, че ще предаде на своя министър, до когото е адресирана нотата. Когато ставах да си тръгна, той каза, че не харесва разговори като този: те били неприятни. Това ми събра очите, но преводачът, разбирайки погрешно учудването ми, повтори забележката още веднъж, този път на английски. Благодарих му и казах, че съм го чул още първия път.
Отношението на г-н Стефанов беше породено по-скоро от съжаление, отколкото от гняв и ние не се карахме.
Бях с него половин час и той ме почерпи цигара по средата.
Британският посланик съобщава и за по-общото възприемане па нотата и за реакцията на съветския посланник Денисов.
Нотата определено изглежда имаше въздействие върху българите. Например, американският пълномощен министър смята, че — по неговите собствени думи — може да сме ги „извадили от равновесие“. Съветският посланик я е споменал на френския пълномощен министър. Той казал, че е „неприятелско“ да се прави това. Мосю Коафар запитал иронично дали трябва да разбира, че ако се нуждае от закрила за неговата сграда по някое време, би трябвало да се обърне към съветския посланик. За негова почуда Денисов отговорил: „Да, да!“