Сега с мъка изкачваше стъпалата на „Съни Вю“, замислена за бебето, това загадъчно гардже, което неусетно се бе настанило в центъра на техния свят, на живота им, променен до неузнаваемост.
Когато Джесика дойде, за да поеме Попи, съвършеното току-що измито лице на бебето — лице, от което сърцето на Меган се свиваше от любов по начин, непостижим за ничие мъжко лице — грейна от радост.
Попи беше щастлива да види Джесика. Бебето разпознаваше леля си. И докато Меган вървеше по осеяните с боклуци бетонни коридори на „Съни Вю“, се питаше дали бебето не харесваше повече Джесика от собствената си майка. Дали Попи даже обича Джесика? В края на краищата, кой можеше да я вини?
Джесика беше спокойна и любяща с бебето. Меган — перманентно нервна и напрегната, съвсем не майката, която искаше да бъде, и не всичко можеше да бъде оправдано с липсата на сън.
Меган вечно очакваше да се случи нещо ужасно. Понякога, когато Попи беше заспала, изтощена от плач, Меган лежеше до креватчето й и се мъчеше да чуе дали дъщеря й диша, да се увери, че е още жива. В продължение на часове най-голямото желание на Меган беше дъщеря й да заспи, но когато бебето спеше като труп, Меган примираше от ужас.
Беше заробена от любовта към дъщеря си и никога нямаше да бъде свободна. Първата любов в живота й, от която не можеше да си тръгне, единствената любов, която нямаше да загърби, безкрайна любов. Тази мисъл я радваше и депресираше.
Тя почука на олющената врата.
Не последва отговор, макар че отвътре се чуваше музика — Джъстин Тимбърлейк обещаваше да те забавлява цяла нощ. Тя почука отново, по-силно и по-продължително. Накрая отвориха вратата и Меган се оказа сред миризма на постоянна мизерия.
По мебелите висяха купища непрани дрехи. Въздухът вонеше на цигари и хашиш. Едно мършаво куче ровеше из остатъците от доставена храна.
— Искам истински лекар! Дипломиран! Знам си правата!
— Вече съм дипломиран и напълно правоспособен лекар, госпожо Марли.
Лицето на госпожа Марли се изкриви от подозрение.
— Че кога стана това?
— Миналата седмица.
Някак си успя да премине през сборното оценяване. Имаше вечери, когато до късно през нощта пишеше отчетите за практическата си работа, докато Кърк люлееше пищящата им дъщеря, и изтощителни сутрини в кабинета, когато записваше на видео консултантските си умения — не беше лесно да фокусираш камерата, докато преглеждаш простатата на някакъв пенсионер. Лоуфорд я наблюдаваше и си водеше бележки за отчета на ръководителя на стажа.
Освен това имаше изпит, който представляваше тест „избери верния отговор от посочените“ и Лоуфорд имаше право — Меган, принцесата на изпитите, можеше да го вземе и насън. Което почти стана: очите й се затваряха над листовете, главата й клюмваше, а по пуловера й избиха жълти петна от кърма.
— Честито, докторе — изрече подигравателно госпожа Марли.
— Благодаря.
— Да се надяваме, че сега, като си истински лекар, няма да допускаш повече грешки.
Меган не обясни на госпожа Марли, че в крайна сметка трябва само да издържи последната година като стажант семеен лекар, демонстрирайки така наречената „минимална компетентност“. Всички тези години в академията, ужасите в спешните отделения и отделенията по травми и злополуки, после дванайсетте месеца като стажант, приемане и изпращане на болни и умиращи, Роналд Макдоналд на медицинската професия, и накрая ти казват, че си горд притежател на „минимална компетентност“.
Ами да, мислеше си Меган, това съм аз, малката госпожица Минимална Компетентност.
— Какъв е проблемът, госпожо Марли?
— Пустите ми нерви. — Тя се изпъчи отбранително и скръсти ръце пред внушителната си пазва. — Не съм душевноболна. Не съм луда. Просто не мога да се надигна от леглото сутрин. Не мога да изляза от къщата.
— Имате агорафобия ли?
Госпожа Марли погледна неразбиращо.
— Да ме е страх от паяци ли?
— Не обичате да излизате навън?
Тя кимна.
— Пих хапчета, но свършиха.
Меган се консултира със записките си.
— Изписаните лекарства е трябвало да ви стигнат за още две седмици.
— Да, ама не са.
— Вземате ли ги според предписаната доза?
— Не ми действаха, шибаните хапчета. Затова удвоих дозата.