— Госпожо Марли — въздъхна Меган, — доктор Лоуфорд ви е предписал мощен трицикличен антидепресант. Той контролира нивото на серотонина в централната нервна система. Не можете просто…
— Знам си правата — упорстваше госпожа Марли.
Дейзи влезе в стаята и започна вяло да гали изпосталялото куче. Меган отиде при нея и клекна. Детето беше облечено само с една мръсна тениска. Изглеждаше непрана от дни.
— Дейзи, миличка, не трябва ли да си на училище?
— Мама каза, че не трябва да ходя, госпожице.
Госпожа Марли избухна.
— Как ще ходи на училище, като не мога да излизам навън? Глупава тиква!
Меган се изправи.
— Много съжалявам. Не искам да го правя, но се опасявам, че се налага да повикам социалните служби.
Лицето на госпожа Марли потъмня.
— Социални работници? Не искам никакви лайняни чиновничета тук.
— За това дете не са полагани грижи. След като не сте добре…
Дейзи започна да хлипа едва доловимо, сама на себе си.
Меган постави ръка на рамото на детето и се обърна към майката:
— Никой не иска да ви отнеме Дейзи. Не и ако може да го избегнем.
— Ако може да го избегнете? Брат ми ви подреди преди и пак ще го направи!
Госпожа Марли пристъпи към Меган и Меган се отдръпна от майката и детето. Стомахът й се сви и й прилоша. Не приличаше на никой друг страх, изпитван досега.
Защото ако нещо се случеше с нея, какво щеше да стане с бебето й?
Джесика и Наоко бутаха количките сред следобедните тълпи.
Попи спеше в количката с три колела, докато Клои седеше изправена в своята, очите й като копчета светеха от любопитство, а в ръце държеше усмихнатия пингвин. Никога не се разделяше с него.
Когато жените спряха да изпият по чаша кафе, Клои постави пингвина на пода и натисна копчето на едно от късите му дебели крила. Той внезапно оживя и започна да пее с механичния си глас:
Скок, подскок — всички подскачат!
Скокни до океана и бързо се гмурни.
Скок, подскок — всички подскачат!
Не искаш ли да си скоклив пингвин?
Докато пингвинът пружинираше, Клои клатеше глава и се усмихваше на себе си.
— Това е ново — отбеляза Джесика. — Тази работа с главата.
— Отскоро разбра, че главата й може да се движи и настрани — обясни Наоко.
След като излязоха от кафенето, спряха да си вземат довиждане. Наоко погали спящото личице на Попи, а Джесика се наведе да целуне Клои и по настояване на детето — пингвина.
Тогава ги видяха.
Майкъл и жената си вземаха своето довиждане пред „Хилтън“. Страстното им целуване изглеждаше не на място сред бизнесмените и бизнесдамите в скучните им сиви униформени костюми. Майкъл и Джинджър, рецепционистката, която се раздаваше щедро.
Джесика погледна Наоко. Джинджър беше с десет години по-стара от приятелката й и не можеше да й стъпи на малкия пръст по хубост. Тогава защо? Защо един мъж ще рискува да изгуби съпругата и детето си заради стара шаврантия като тази?
Клои се възползва от паузата в сбогуването и включи пингвина си.
Скок, подскок — всички подскачат!
Наоко се наведе и изключи пингвина, като каза само една дума на дъщеря си:
— Достатъчно!
Когато бебето най-после заспа, те се любиха — нищо общо със страстното единение от първия път върху палтата на партито, по-скоро секс, който според Меган беше подходящ за библиотека — безшумен и тих, съблюдаващ табелите „Тишина, моля!“.
Тя обаче харесваше този мъж, който я беше дарил с дете и бе прекосил света, за да ги намери, и с всеки изминал ден все повече го харесваше.
Знаеше всичко за втората му работа с разнасянето на сандвичи, макар че не се издаваше, и тази слугинска работа не го правеше жалък в нейните очи. Трогваше я. Не го правеше да изглежда неудачник пред нея, по-скоро й се струваше истински мъж. Би направил всичко за тях. Затова тя му се доверяваше.
— Мислех си, че ще мога да променя нещо тук — прошепна тя. — Наистина го вярвах. А виж ме сега. Като всички останали. Раздавам антидепресанти и викам социалните служби.
— Не можеш да помогнеш на тези хора — прошепна в отговор той. — Те са прекалено бедни, прекалено болни, твърде отдавна се тъпчат с нездравословна храна, наркотици, цигари и пиячка. Прекалено глупави са.