— Мисля, че си същият като майка ми. — Рори знаеше, че това е най-лошото нещо, което можеше да му каже.
Трафикът беше невъобразим.
Колоездачите се плъзгаха като рояци риба по гъмжащите улици — беше очаквала да види подобна гледка в Китай, но не и безбройните коли, които не спазваха платната си, а шофьорите непрекъснато надуваха клаксоните дори когато бяха заседнали в задръстване и нямаше как да се измъкнат. Какво щеше да стане, когато колелата изчезнеха и всички се сдобиеха с коли?
Когато движението отново замря, един камион се изнесе до таксито им. Каросерията беше затворена с висока мрежа, каквато използваха градинарите у дома. Но тази клетка от мрежа беше пълна с прасета.
Препълнена с прасета, гротескно претъпкана, защото имаше два пъти повече от интересните малки животни, отколкото нормално биха се побрали. Бяха нахвърляни едно връз друго, сякаш нямаха повече права или чувства от чувалите с компост на градинарите и сега се бореха за пространство, катереха се едно върху друго, очичките им светеха от див страх, докато отчаяно виреха глави за глътка въздух и пищяха от ужас. Стомахът на Джесика се преобърна.
Искаше да се прибере у дома.
Не това очакваше, изобщо не приличаше на Хонконг. Китай беше мръсен, безнадежден и жесток. Пекин беше сурово място, задушавано от прах от настъпващата пустиня Гоби. Ако Хонконг изглеждаше кипящ от живот, тук всеки като че ли се бореше за живота си със зъби и нокти, прегазваха се един друг, без да се замислят и без милост.
Възрастният шофьор на таксито оглеждаше Джесика и Паоло в огледалото за обратно виждане.
— Мейгуо?
Младият преводач до него поклати глава.
— Ингуо. — Той се обърна и се ухили. — Англичани. Не американци.
Той се беше залепил за тях на огромното бетонно пространство на площад „Тянанмън“, докато те зяпаха епичната монотонност на гигантския портрет на Мао Дзедун, и през последните няколко часа пое ролята на екскурзовод, преводач и придружител, докато бродеха из Забранения град, древните вътрешни алеи и претрупани туристически базари. Беше любезен, приятен младеж, студент по архитектура, който се представи като Саймън. Когато го попитаха за китайското му име, той каза, че било твърде трудно за произнасяне.
— С какво се занимава? — попита той Паоло. — Какво работи в Англия?
Паоло въздъхна и се загледа мрачно през стъклото. Отначало отговаряше с удоволствие на непрестанните въпроси на Саймън. Но денят беше дълъг. А въпросите не секваха.
— Той продава коли, Саймън — отговори Джесика. Тя сръга Паоло. — Няма нужда да си груб.
— Хубаво. С това момче съм като пред испанската инквизиция.
— Колко пари изкарва? — попита Саймън толкова невинно, сякаш ги питаше харесва ли им времето.
— Не ти влиза в работата — отвърна Паоло.
Саймън се обърна към Джесика.
— Вие женени? Или приятели и само партньори?
— Ние сме стара семейна двойка.
Тя се усмихна и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката си.
— Виждаш ли?
Саймън хвана ръката й и огледа халката.
— Тифани. Много добро качество. Картие обаче по-добри. Откога женени?
— Пет, не, шест години.
Саймън кимна замислено.
— Къде бебето? — попита накрая.
— Исусе Христе! — възкликна Паоло. — Не и тук. На почивка сме, приятел.
— Няма бебета — каза Джесика.
— Шест години и няма бебе? — попита Саймън.
— Точно така — отвърна Джесика. — Ние сме двойка изроди, ясно?
Тя хвана ръката на съпруга си и я стисна, като продължаваше да разглежда пейзажа през стъклото.
Саймън се обърна напред и каза нещо на шофьора. Старецът кимна.
Замрелият трафик започна да пълзи.
Когато сутрешните прегледи свършиха, Меган повика пациентката извън графика.
— В чакалнята има един мъж с куче — съобщи Оливия Джуъл на влизане в кабинета — и двамата ядат от един пакет с чипс.
— Не се притеснявай, майко. Не мисля, че ще те ухапе.
Оливия погледна Меган — същото двойно примигване, с което бе радвала милиони зрители преди трийсет години.
— Говорим за кучето, нали, мила? — Оливия огледа стаичката. — Тук ли те карат да работиш всеки ден?
— Знам, че си свикнала на по-други условия. Защо не отиде на преглед при доктор Фин?