— На вашата страна и на Китай. Трябва проверки. Визи. Разрешения. Не е лесно. Не е толкова лесно, колкото западни хора смятат.
— А, но агенция помага — обясни Саймън на Джесика. Беше се отказал от Паоло.
Но Джесика не слушаше никого.
Вървеше към другия край на помещението, където едно малко момиченце на около девет месеца стоеше изправено на едва държащите го крачета и за опора стискаше пречките на креватчето.
Джесика я наблюдаваше как тупна на задник, после мрачно се изправи отново. Пак падна. Отново се изправи.
Всички се бяха спрели пред креватчето на детето. Паоло си помисли, че то прилича на извънземно, каквито ги рисуваха в анимационните филмчета: огромни раздалечени очи, мъничка уста и още по-мъничък нос, който сякаш беше прибавен по-късно. Този мъничък нос течеше.
— Това малка Уей — каза сестрата.
— Какво е станало с голямата Уей? — поинтересува се Паоло.
— Голяма Уей отишла Шенян.
— Шенян? Къде е това?
— Град на север. Регион Донгбей. Около десет милиона души.
Каква страна, рече си Паоло. Имат градове с десетмилионно население, за които дори не сме чували.
Джесика гледаше малката Уей. Детето погледна нея, после Паоло. Той отмести поглед от тези огромни раздалечени очи и докосна ръката на съпругата си, сякаш се опитваше да я събуди. Време беше да си вървят.
— Знам, Джес. Знам как се чувстваш. Наистина. Това дете… това е трагедия.
— По-голяма ли е от моята? Чудя се.
— Искаш да помогнеш на милионите гладуващи? Направи дарение. Напиши чек. Говоря сериозно. Можеш да я спонсорираш. Това са бедни хора, Джес. Обади се на „Оксфам“. Открий й сметка. Внасяй малка сума всеки месец. Ще направиш едно добро дело. Но това е максималното, което можеш да сториш.
— Знаеш ли защо те не плачат, Паоло? Защото не са обичани. Няма смисъл да плачеш, ако не си обичан. Защото никой няма да дойде.
Паоло наблюдаваше как жена му се наведе и вдигна малката Уей.
Джесика нежно докосна тила на детето, като се надяваше то да положи глава на гърдите й, както правеше Попи. Но главата на малката Уей остана инатливо изправена, докато гледаше тези двама розови индивиди с големи носове.
— Ти пръв отвори дума за осиновяване — каза Джесика.
— А ти каза, че по-скоро би си взела котка.
— Виж я само. Само я погледни, Паоло. Това дете има нужда от обич. Виж и мен. Аз искам да съм нечия майка. Съвсем просто е.
Паоло поклати глава и ги загледа. Това беше лудост.
Но докато наблюдаваше малката Уей да полага мъничка главица на гърдите на Джесика, пръстчетата й като кибритени клечки, някаква буца лед, погребана дълбоко в него, започна да се топи.
Може би все пак беше права.
Може би беше съвсем просто.
Част четвърта
Роден в подходящо време
Глава 23
Когато бебето най-накрая заспа, Меган легна на леглото, представяйки си, че може да чуе шума на двата океана на острова.
Знаеше, че е невъзможно. Апартаментът им беше в Бриджтаун, в западния край на острова, където тя се грижеше за склонните към произшествия туристи в гранд-хотелите на Сейнт Джеймс, до нежно плискащите се вълни край Карибите.
Но Меган обичаше да си представя, че чува другото море на другия край на острова, любимата й част, където нямаше луксозни хотели и срещаш само няколко от най-неустрашимите туристи; където Атлантическият океан засилваше огромни вълни в скалите на Батшеба и източния край на Барбадос.
Остров на две морета. Никога не беше виждала нещо подобно. Чудеше се колко от туристите, които се тълпяха в западния край на Барбадос, имаха представа за суровото величие на източния бряг. Всичко, което беше чувала за острова, се оказа вярно — картичките с бели плажове, диви палми и несекващо слънце. Но това място имаше и друга страна: неопитомена и непредсказуема, която липсва в рекламните брошури. Срещаш я на страниците на „Адвокат“ и „Нация“, престъпления, в които са замесени ножове и наркотици, понякога огнестрелно оръжие и можеш да го чуеш в шепота на вятъра. Сърцето на острова беше диво.
Беше й трудно толкова далече от сестрите й и тяхното отсъствие остави ужасни дупки във всекидневието й. Липсваха й обажданията им по телефона, традиционната закуска в „Смитфийлд“, успокояващата мисъл, че са само на няколко спирки с метрото от нея. Липсваше й всеотдайното време, което Джесика посвещаваше на Попи, липсваше й успокояващото присъствие на Кат.