Откакто се помнеше, Меган бе смятала себе си за напълно самостоятелен човек — единствената, която излезе незасегната от развода на родителите си, отличничката, принцесата от медицинската академия, малката сестричка, докторката, корава и умна. Едва когато отиде в чужбина, разбра, че представата, която беше изградила за себе си, почиваше на безграничната подкрепа на семейството й. Но Меган беше дошла тук да изгради ново семейство. Би предпочела някой да се грижи за дъщеря й от любов. Но любовта беше изключена, затова местните долари щяха да свършат работа. Попи вече беше записана в детската ясла на „Клуб на колонията“ в Холтаун и Меган интервюираше евентуалните бавачки. За първи път откакто работеше, не й се налагаше да се тревожи за пари.
Тук имаше работа за нея. Различна обаче от работата, с която се беше сблъсквала в миналото. Пациентите й в Лондон явно бяха жертви на бедността. В Барбадос бяха жертви на богатството.
Предишния ден беше посетила три различни хотела в Сейнт Джеймс. Беше се погрижила за дете, опарено от медуза; жена, която си бе счупила носа, когато джетът й потеглил без нея; петдесетгодишен мъж, който бе скъсал сухожилие при опит да сърфира за първи път. Младата съпруга на мъжа — вероятно втората или третата — държеше бебето си, момче, докато Меган го преглеждаше и му предписа болкоуспокояващи.
Типично, рече си Меган. Седят по цяла година пред екрана на компютъра, а после си въобразяват, че са Екшън Мен, когато отидат в тропиците. О, да, тук винаги щеше да има достатъчно работа за нея.
Викаха я да преглежда жертви на слънчево изгаряне, любители на разходките с мехури от докосване на отровна тропическа ябълка, която се срещаше по целия бряг на Сейнт Джеймс, и разбира се, куп случаи, които в „Хакни“ наричаха ННПБ — необясними наранявания, причинени от бира.
Предполагаемите инсулти, вероятните сърдечни инфаркти и другите спешни случаи бяха транспортирани директно в отличната болница „Куин Елизабет“ в Бриджтаун. За нейно голямо разочарование нямаше тропически болести, които да лекува — Барбадос се бе отървал от тях много отдавна. Така че медицината, която Меган практикуваше в новия си живот, беше учудващо лека в сравнение с досегашния опит.
В „Хакни“ се бе грижила за пристрастени към хероина, наръгани с нож, алкохолици, хронично затлъстели и всички онези жители на „Съни Вю“, които пушеха до смърт. Тук беше много по-вероятно да я повикат да се погрижи за цицина на главата на някой турист, пострадал от паднал кокосов орех.
Като че ли никой не пострадваше сериозно и никой не умираше, а ваканцията никога не свършваше.
Почувства как Кърк се размърда до нея и се направи на заспала, докато той се претърколи и простена в тъмното — за всеки случай, ако той поискаше да правят секс, а тя нямаше време да измисли извинение. Така и не можаха да възродят страстта от първата нощ.
Ала той не се събуди, не понечи да я прегърне, така че Меган продължи да лежи в тропическата нощ, заслушана в поривите на вятъра и свистенето около Батшеба, на другия край на рая.
Кат се качи на асансьора към апартамента на майка си.
Дори четвърт век по-късно, все още част от нея завинаги си оставаше онова будно единайсетгодишно момиче, само крака, ръце и очи, което наблюдаваше как майка му се гримира, усмихва се на отражението си в огледалото, а нейният единайсетгодишен свят е на път да се разпадне.
„Ти си моето голямо момиче, Кат. Джеси също е голяма, но тя е плашлива, а Меган е още бебе. Но ти си моето голямо, голямо момиче и аз съм сигурна, че ще проявиш смелост, нали?“
Кат беше кимнала неуверено, а после дойде таксито с мъжа на задната седалка, който чакаше да отведе майка й завинаги.
В следващите години, когато Кат и сестрите й страдаха от хиляди рани заради липсата на майка, тя наистина се опита — опита се с всички сили да бъде смела. Когато вратата на асансьора се отвори на етажа на майка й — тя все още се опитваше.
Страхуваше се, че майка й винаги ще има властта да я наранява и тя никога няма да бъде достатъчно смела.
Кат позвъни и лицето на Оливия се появи пред нея.
— Носиш ли го?
Кат кимна.
— Нося го.
Влязоха в апартамента. Изглеждаше по-малък, отколкото го помнеше от онзи далечен ден, когато се опита да дойде да живее със сестрите си при майка им, но беше безупречен както тогава, недокоснат от мръсни детски ръчички. Имаше снимки на майка й, млада и красива, в усмихнатата компания на хора, всичките по-известни от нея. Някога тези снимки й изглеждаха непоносимо бляскави, а сега й изглеждаха по-скоро жалки, почти трогателни.