Тези второразредни комедийни актьори, сантиментални мъжаги от телевизията — толкова много, всички онези печени ченгета, непокорни частни детективи и прототипи на Джеймс Бонд — и залязващите старлетки, повечето отдавна забравени. Това ли беше най-доброто, на което майка й е била способна? Заради това ли се отказа от децата си? Заради някакъв второразреден хубавец от задната седалка на таксито и краткотрайна слава? И все пак дори Кат се засегна, когато не видя нито една снимка на себе си и сестрите си. Ядоса се на себе си и си рече: „Защо изобщо ми пука?“
От съседната стая се разнасяше шум от някаква домакинска работа. Черното лице на прислужницата се показа на прага, после изчезна.
— Бременна си — изрече майка й и запали цигара.
— Точно така — отвърна Кат. — Както и да е, запали си.
— Познавам ли бащата?
— Бащата е извън играта.
— Боже, Боже! Заряза те, а?
От две минути съм в стаята, помисли си Кат, а вече се хванахме гуша за гуша. Трябва да се издигна над това.
— Не му позволих да се задържи толкова, че да го направи. — Майка й повдигна вежди. Дали тази обиграна реакция всъщност значеше нещо? — Помниш ли какво ми каза веднъж? — попита Кат. — „Родителите съсипват първата половина на живота ти, а децата — втората.“
— Така ли съм казала? — изкикоти се Оливия, явно доволна от себе си. — Е, вярно е.
— Хубаво, ами твоите партньори? Струва ми се, че са ти съсипали живота повече от всеки друг. Обаче само ако го допуснеш. Ако им позволиш.
Майка й прихна отново.
— Да не си от онези бандити на сперма, за които все пишат по вестниците?
— Бандити на сперма?
— Една от онези жени, които използват мъжа само докато надуят корема.
— Да, точно такава съм аз. Бандит на сперма. Ето. Каквото поръча.
Кат отвори чантата си, извади пакет цигари и го подаде на майка си. Оливия затвори открехнатата врата, през която се мяркаше лицето на чистачката, после разгледа съдържанието на пакета — нещо, увито в сребристо фолио.
Тя хвърли поглед към затворената врата и разви фолиото, откривайки голяма буца хашиш.
Мрачно се усмихна на Кат.
— Сигурно ти е било трудно.
Кат поклати глава.
— От петнайсет години си имам работа с кухненски персонал. Някои от тях са доста дива команда. Не беше толкова трудно.
— Нямах предвид купуването на наркотици, скъпа. Имах предвид идването ти тук.
— Няма проблем. Има и телефонен номер. Ако е действащ, разбира се. Ако някога поискаш още.
Кат подаде на майка си рекламен кибрит на „Мама-сан“ с изписан номер от вътрешната страна на капачето.
— Обади се на този номер и търси Мръсния Дейв.
Оливия поклати глава.
— Да потърся… Мръсния Дейв?!
— Точно така. Той е човекът, който се грижи за кухненския ни персонал.
— Под „грижи се“ имаш предвид, че им продава наркотици?
— Не, имам предвид, че идва веднъж седмично и им глади.
— Сериозно ли очакваш от мен да се обадя на някой си с прякор Мръсния Дейв и да си купя наркотици от него?
Кат въздъхна.
— Не ме е грижа какво правиш. Това е за теб, не е за мен.
— Ти си една безчувствена кучка — озъби се Оливия и се наежи.
— Ами имах добра учителка — троснато изрече Кат.
После прехапа устна. Спомни си, че през няколкото години, през които майка й се бе задържала у дома, никога не беше ги шамаросвала, но когато се ядосаше, имаше навика да хвърля обувки. Кат не искаше днес майка й да хвърля обувки. Тя беше болна жена, а Кат искаше да се прибере, да полегне и да почувства как бебето напира в границите на малкия си свят.
— Знаеш ли какво да правиш с това нещо? Нагряваш го…
Оливия вдигна ръка.
— Не съм ти някаква леля — стара мома от Брайтън. Господи! Моето поколение измисли културата ви.
— Това не е моята култура.
Кат се обърна да си ходи.
— Наистина оценявам жеста ти — каза Оливия с омекнал тон, докато пръстите й нервно опипваха кибрита. — Идването ти тук. Да правиш това за мен. Знам, че изтече много вода. Виждам сестрите ти. Но теб никога.