Беше зарязал Лондон и бе прогонил бизнеса от мислите си и това беше грешка. Само че нямаше друг начин да се справят с маратона, който се проточи пред тях преди малката Уей да може да си дойде у дома.
Преминаха през безброй интервюта в агенцията по осиновяване, дома за сираци и британското посолство. Целият им живот беше гледан под лупа — финансовото им състояние, психологическите им портрети, опита им с деца, пригодността им за осиновители. Всеки документ трябваше да бъде преведен на китайски, всяка оценка, преценка и препоръка и това отнемаше повече време от очакваното.
Единственото нещо, което ги предпазваше да не полудеят, бяха вълшебните моменти между бюрокрацията и чакането, дните, когато им позволяваха да изведат малката Уей на разходка в новата й количка около Летния дворец, пекинската зоологическа градина и площад „Тянанмън“, винаги до „Тянанмън“, толкова голям, че имаш чувството, че се разхождаш по луната. Возеха малката Уей, докато тя спеше, без да обръщат внимание на любопитните погледи и подигравателните усмивки както на местните, така и на туристите. Прекарваха даденото им време с дъщеричката им, уплашени от силната си обич към нея. Вече не бяха семейство от двама.
Сега, когато чакаха окончателното одобрение от китайските власти, за да могат да подадат молба за временен британски паспорт на малката Уей, мисълта, че може да я загубят, беше непоносима. Просто в главата на Паоло нямаше място да се кахъри за брат си и бизнеса. Но още преди таксито да отбие пред къщата на Майкъл, сърцето му се бе разтупкало, мислите му препускаха и вече си наваксваше изгубеното време.
Майкъл отвори вратата по панталон и мръсна тениска. Беше брадясал и с кръвясали очи. Докато се прегръщаха, Паоло си помисли, че има нещо металическо в дъха му. Той последва Майкъл вътре в къщата. По телевизията гърмеше някакво дневно шоу. Въздухът беше застоял.
— Искаш ли гроздова ракия? — попита Майкъл и взе бутилката от малката масичка.
— Не е ли малко рано?
Майкъл сви рамене и си наля. На италиански няма дума за алкохолик, беше им казал баща им.
Паоло се огледа. Кошарката на Клои си стоеше в дневната, пълна с разхвърляни играчки. Обаче там, където преди можеше да настъпиш играчки от Телетъбис, сега бяха разхвърляни бирени кутии и мръсни дрехи. Паоло вдигна пингвина на Клои и натисна копчето на изкуственото му краче. Само че вече не работеше.
— Къде са Наоко и детето?
Майкъл се прегърби на дивана.
— Осака. — Вниманието му все се отклоняваше към изкуствения смях от телевизора.
Паоло взе дистанционното и го изключи.
— Върнали са се в Япония?
Майкъл погледна брат си и кимна. Паоло седна до него и го прегърна здраво, залюля го като че ли бяха все още момчета и Майкъл току-що го бяха набили.
— Казах ти, Майкъл. Казах ти, че това ще се случи.
— Не че съм имал много жени. — Гласът на Майкъл се давеше. — Имах една в повече от позволеното. Една в повече. Една над общоприетото.
Отвратен, Паоло пусна брат си и в лицето го лъхна силната миризма на ракия.
— Може би ще се върне.
Майкъл взе да рови върху масичката, вдигна чифт захвърлени спортни панталони и намери документите, които търсеше. Подаде ги на Паоло. Беше писмо от адвокат. Студените и официални думи заплуваха пред очите на Паоло. Неприемливо поведение. Разумна финансова издръжка. Молба за бракоразводно дело. Семейното жилище.
— Съжалявам, Майкъл.
Никога няма да допусна това да се случи с мен, помисли си Паоло. Това се случва само на мъже като брат ми.
— Никога не знаеш — рече Майкъл, сякаш бе прочел мислите му. — При нас никога няма да се получи като при татко. Да си стоим вкъщи всяка вечер. Да сме щастливи с една жена. Знам, мислиш, че съм лош.
— Обичам те, тъпчо!
— Но ме смяташ за лош човек. Но аз не съм лош човек, Паоло. На всекиго може да се случи. На теб също.
— Майкъл, скоро се връщам. Оценявам това, което направи за мен, докато ме нямаше. Само ако можеш да задържиш крепостта още малко.
— Реших днес да си взема свободен ден. — Той взе дистанционното и го насочи към телевизора, който избухна с гръмка музика и силен смях. — Бизнесът е малко замрял.
— Нищо. Ти вземаш решенията. Но слушай, Майкъл. Всички мои кредитни карти са извън лимит. Отседнали сме в Пекин, а там животът не е по-евтин от Лондон, нито от Хонконг. Само още няколко седмици и се връщаме с Джесика и детето. Сигурен ли си, че ще справиш дотогава?