Отначало Лъвли й се стори бавачката мечта. Тя приемаше гледането на Попи като нещо повече от работа — изглеждаше искрено влюбена в детето. Меган се трогна, когато видя, че Лъвли беше поставила снимка на Попи в малката стая за гости, в която спеше през седмицата, преди да се прибере в петък вечер при многобройната си челяд в Скотланд Дистрикт. Лъвли беше съвършена. Имаше само един мъничък проблем.
На Меган й се искаше Лъвли да може да запомни коя от тях е майката на Попи.
Проследи как Лъвли пъхва зърно грозде в устата на Попи.
— Лъвли?
— Да, г’спожо?
— Спомняш ли си какво се разбрахме за гроздето?
Мълчание. Попи гледаше майка си, докато дъвчеше гроздето.
— Разбрахме се, че гроздето трябва да се бели.
— В кожата има много полезни неща.
— Да, но тя е още много малка.
— На една година.
— Обаче се роди преждевременно — изрече Меган, вече разтреперана. — Много пъти сме говорили за това, помниш ли? При недоносените бебета не се брои от датата на раждане, а от датата, на която е трябвало да се родят.
Кърк влезе в кухнята, заметнал на рамо голяма торба с леководолазна екипировка. Целуна дъщеря си по главичката.
— Ще правим нощно гмуркане при Санди Крак. Лягай си, не ме чакай. Довиждане, Лъвли.
— Довиждане, господин Кърк.
Меган отиде до масата и грабна една кутия с плодов сок.
— А това какво е?
— Ябълков сок — отговори Лъвли, начумерена и възмутена. Тя нежно избърса лицето на Попи и внимателно я вдигна от високото столче.
— Лъвли — започна Меган, — в този сок има захар. Захар! Попи пие сок без захар. Мислех, че сме се разбрали…
Те я гледаха. Дъщеря й и бавачката й. Вкопчени една в друга, втренчени в Меган с едно и също изражение.
Погледите им казваха: да, всичко това е много добре, оплакванията заради сока със захар, небеленото грозде и останалото. Само че ти не си тук по цял ден.
Нали, мамо?
— Смъкнете малко долнището — нареди Меган и си сложи гумените ръкавици.
Жената чевръсто смъкна долната част на банския си. Едното полукълбо на дупето й приличаше на бодливо прасе албинос — розово, кръгло и покрито с безброй черни бодли.
— Май сте седнали на морски таралеж — каза Меган. — Можете да се обуете. Ще ви предпиша нещо за болката.
Меган започна да си събира нещата, хвърляйки по един поглед към ярките платна на сърфистите. Една лодка за гмуркане се насочваше към хотела, червеното й знаме с диагонални черти се вееше от бриза. Дали Кърк беше на борда й?
— Само това ли? — попита жената.
Беше на трийсет и четири-пет, почерняла, с поддържано тяло, скъпи руси кичури в косата, без съмнение влиятелна персона в Лондон. Свикнала да получава всичко, което поиска. В Барбадос имаше много като нея.
— Болкоуспокояващите са най-доброто за вас — обясни Меган. — При бодлите на морския таралеж най-добре е да ги оставите сами да изскочат. Опитите да ги извадите повече ще ви навредят.
Жената се изпъчи. Несъмнено сигурно беше доста внушителна на някоя важна конференция. Сега с бодлите от морски таралеж в задника част от авторитета й някак се бе изгубил.
— Моля, не се обиждайте, но имате ли подходящата квалификация? — попита тя. — Или сте нещо като… не знам… медицинската сестра на хотела?
Меган се усмихна.
— Аз съм дипломиран лекар. Но ако не сте доволна от диагнозата ми, няма проблем да вземете такси и да отидете в спешното отделение на „Куин Елизабет“ в Бриджтаун.
Жената изглеждаше ужасена.
— В местната болница?!
— Много са добри в „Куин Елизабет“. Нека ви прегледат. Да чуете още едно мнение.
През прозореца видя как лодката за гмуркане спря близо до брега. Хора, облечени в неопренови костюми, се катереха или скачаха в плитката вода. Кърк беше сред тях. Хубаво. Можеха да обядват заедно. Меган се усмихна любезно на жената.
— Приятна почивка. Надявам се скоро да се почувствате по-добре.
Центърът по гмуркане беше на другия край на хотелския плаж. Меган мина през пищното фоайе, отвърна на поздравите на хотелския персонал и слезе на плажа. Морският бриз галеше лицето й и тя си пое дълбоко въздух. Това беше по-добър живот.
Но когато приближи центъра, видя Кърк да седи на плажа с едно момиче, облечено в неопрен.