От автосалона се чу шум и Паоло излезе от офиса. Един набит розововрат мъж с ниско подстригана коса гледаше разбитата врата на алфа ромеото.
— Затворено е — каза Паоло, надвиквайки се с алармата.
— Майкъл Барези?
Паоло изведнъж се сети, че това е съпругът на Джинджър. Помисли си за пияния си брат на пода, за разбитото му семейство далече от него и реши, че не може да позволи да му се случи още едно лошо нещо.
Затова си пое въздух и го изпусна с въздишка.
— Да, аз съм. Аз съм Майк Барези.
Паоло видя приближаващия се юмрук и наистина искаше да го избегне, но явно нямаше време и ударът се стовари като чук с пълна сила върху устата му, нещо твърдо и метално — халка? — би било забавно — разцепи устната му. Ударът го завъртя и едва не го събори на земята. Когато се обърна отново към съпруга на Джинджър, мъжът го чакаше, за да каже нещо. Беше почти реч.
— Тя се върна при мен и децата. Не знам с какво си й завъртял главата. Но тя не е такава. Това… тази история… е приключена.
Когато мъжът си отиде, Паоло заключи автосалона и успя да изключи алармата на разбитата кола. Върна се в офиса и завари Майкъл да плаче тихичко. Паоло прегърна брат си и го целуна леко по главата.
— Загубих я, братле. Загубих любовта на живота си.
Отначало Паоло реши, че брат му говори за Наоко, добрата съпруга, която го беше напуснала, или може би дори за Джинджър, отчаяната съпруга, която го беше чукала като за последно, а сега се бе върнала при съпруга си.
Но, разбира се, не бяха те. Любовта на живота на брат му? Паоло имаше нейни снимки нейде в някое чекмедже.
Можеше да бъде само Клои.
Кат се спря пред витрината на един благотворителен магазин, привлечена от изложената старовремска детска количка. Като на черно-белите снимки отпреди войните, на които бавачки в униформи бутаха своите подопечни по Бъркли Скуеър.
Истинска голяма детска количка. Ретро, разбира се — съвременен модел на оригинала, както се правеха съвременни модели на бръмбара и на минито. Кат обаче не виждаше нищо лошо в това.
Влезе вътре, за да се полюбува на количката. Беше солидна и сигурна. Това искаше за бебето си — нещата, които й бяха липсвали в детството. Само че беше огромна — все едно да возиш бебето си в танк от Втората световна война. Представи си как количката се заклещва на входа на „Старбъкс“, бебето се дере, всички зяпат.
— Кат?
Рори се оказа до нея, притеснен, с усмивка на изненада и отначало тя си помисли, че сигурно я е следил. После видя двете торби, които носеше, натъпкани с бели износени пижами. Екипи по карате.
— Дойдох само да ги оставя. Екипи, които вече не стават на курсистите ми. Понякога децата се отказват да тренират бойни изкуства само защото нямат екипи. Искаш да купиш количката ли?
— Само гледам.
Бузите й пламнаха. Да пазарува за нероденото си дете в благотворителен магазин. Докъде беше стигнала? Чувстваше се избутана в най-ниската точка на живота си.
— Готов съм да помогна с каквото мога. Наистина. Независимо от станалото между нас. Каквото и да мислиш за мен. Искам да помогна. Само трябва да кажеш. — Рори се загледа със съмнение в огромната количка. — Може би бихме могли да купим нещо ново…
— За мен нещата втора употреба не са признак на провал — троснато изрече Кат. — Имам две по-малки сестри. Израснаха с омалелите ми дрехи. Не им навреди.
— Разбира се — отстъпи той. — Е, всичко наред ли е?
Тя докосна корема си, който й се струваше като най-странното нещо на света, но в същото време и най-естественото. Новият живот, свързан с нея, растящ в нея. Част от нея, която щеше да живее дълго след като тя си отиде.
— Бебето е добре.
Видя облекчение на лицето му. Човек, който е бил родител. Човек, който разбираше, че има хиляди неща, които могат да се объркат.
— Ехографиите досега не показаха нищо тревожно.
— Не ме изолирай от това, Кат.
Той беше добър човек. Виждаше го. Затова се беше влюбила в него. Но то не беше достатъчно. Само желанието да постъпиш почтено не беше достатъчно. Защото какво би станало, когато ги напусне? Сърцето й щеше да се изпълни с горчивина и на света щеше да има още едно нещастно дете, чиито родители се мразеха.
— Вече ти казах. Не ми трябва човек, който няма да остане с мен до края. Все говорят за жени, които са твърде стари да раждат, но според мен идва момент, в който и мъжът става прекалено стар за деца. Може би не биологично. Емоционално. Психически. Липсва им кураж. Знаеш какво имам предвид.