Тя видя раздразнението и негодуванието, които се надигнаха в него — изражението на лицето му бе „Това дете е и мое!“ — но после изчезнаха, заместени от нещо, от което още не беше готов да се откаже.
— Признавам, че имах някои съмнения, Кат. Не мога да го променя, но не мисля, че е толкова лошо. Не мисля, че човек трябва да се отнася към децата лекомислено. Ти искаш доживотна гаранция, но никой не може да ти я даде.
— Давай, кажи ми да си купя тостер, щом искам гаранция.
— Знаеш ли какво осъзнах? Семействата са объркана работа. Дори когато са добри — сложно е. Имаш ли нужда от пари?
— Мога ли да ви помогна?
Беше продавачката, възрастна дама, която ги гледаше през очила с голям диоптър.
— Донесох това — обясни Рори.
Старата дама разрови торбите.
— О, много са модерни — изрече. — Много яки!
— Всъщност това са екипи за карате — обясни Рори. — Дадох ги на химическо чистене, но се опасявам, че някои са доста износени.
— О, децата се радват на всичко — изкикоти се възрастната продавачка. — Това им е хубавото на децата — приемат всичко, което им дадеш.
Кат си помисли, че усмивката на възрастната жена беше прелестна като лицето на дете на Коледа.
— Какво е станало с устата ти? — Джесика намести малката Уей така, че да може да докосне сцепената му устна.
Паоло трепна от допира на пръстите й.
— Един ревнив съпруг ме фрасна по лицето, понеже съпругата му кръшкала.
Джесика го погледна, после се засмя.
— Много смешно. Нали той е един смешен татко?
Малката Уей беше с обичайните си три залъгалки — една в розовата й уста и по една във всяко юмруче. Бяха отровно-жълти, а когато спеше в креватчето, долепено откъм страната на Джесика на спалнята, бибероните блестяха и светеха в тъмното като златни светулки. Тя беше спокойно, щастливо дете и само пристрастяването й към бибероните издаваше онова безименно безпокойство, погребано дълбоко в нея. Джесика вярваше, че с времето ще изчезне. Щяха да прогонят страха.
— Тъкмо се канех да я сложа да спи.
— Виждам. Издокарали сте се. Малката Уей в пижама, а ти приличаш на придворна дама в двореца на китайската императрица.
Джесика беше облечена в черен китайски саронг, обточен с червена лента по високата столче яка и през едното рамо. Беше прилепнал като хирургическа ръкавица, с цепка от едната страна, която стигаше до бедрото й. Беше започнала да облича роклята вечер, когато слагаше малката Уей да спи.
— Мислиш ли, че е глупаво?
Той се усмихна.
— Изглеждаш чудесно. Мисля, че тя май е твърде малка, за да го оцени. Знаеш. Реверансът към нейната култура.
Не беше само роклята.
В коридора имаше свитък с китайска калиграфия там, където някога беше „Целувката“ на Гюстав Климт. Маски от пекинската опера украсяваха кухнята. В двата края на рафта в детската стая, притиснали говорещите жаби, танцуващите динозаври и героите от „Мечо Пух“, два китайски лъва бдяха над китайското дете, оказало се незнайно как в това зелено лондонско предградие.
— Много ли е откачено — попита Джесика и опипа високата яка на саронга. — Вероятно. Нищо не знаем за нея. Не знаем коя е била майка й. Не знаем кога е родена. Днес може да е първият й рожден ден. Или е бил миналия месец. — Малката Уей погледна Джесика, сякаш следеше разговора. Джесика разсеяно погали дъщеря си по лицето. — Не знаем, Паоло. И никога няма да узнаем, там е работата. Тя също. Но в едно нещо ще бъде сигурна — че е осиновена. Тя е китайка. И искам да се гордее с това.
Малката Уей ги зяпна с раздалечените си кафяви очи и Паоло се запита как, по дяволите, някой можеше да я изостави. Как може човек да си даде детето?
— Ти я обичаш като истинска майка. Повече от истинската й майка. Само това има значение.
— Просто искам да се гордее със себе си, с наследството си, с корените си. Не искам да се чувства на второ място. Защото, знаеш ли, аз съм изпитала какво е да се чувстваш пренебрегната.
Паоло докосна съпругата си и почувства кожата й под коприната. Никога нямаше да престане да я желае.
— За мен ти никога не си била на второ място. Никой друг не може да те измести.