— Ти знаеше какъв съм — продължи той вече с друг тон. — Виж само как се запознахме. Не може да се нарече дълго ухажване, нали? Какво можеш да очакваш от мъж, с когото си се чукала на първата среща?
После останаха нейните дрехи. През последните няколко месеца гардеробът й определено беше придобил тропически уклон. Всички тези тениски и къси панталони нямаше да й трябват. Не и в Лондон.
— Няма да можеш да издържаш себе си и бебето — рече ядосано. — С грошовете, които ти подхвърля здравната каса. Дори мизерниците от „Съни Вю“, които карат на социални помощи, ще те гледат отвисоко.
Ще оцелеем, мислеше си тя. Имам професия, семейство, ще оцелеем. Макар че не беше съвсем наясно как. Щеше да е различно да живее сама. Но не изпитваше нужда да го обяснява на Кърк. Сбогуванията винаги бяха болезнени и тъжни, но това беше за добро. Вече нямаше смисъл да обяснява каквото и да било.
— Ще се откажеш от този живот заради един мръсен и сбутан град? — Вече крещеше. — Ще се откажеш от слънцето и плажовете заради мрачните улици, дъжда и проклетото метро?
Остави много неща. Решението, че няма нужда от този излишен багаж, беше доста освобождаващо. Купищата летни дрехи. Банските костюми. И този мъж.
— Не сме правили секс от месеци. — Отново умоляваше. — Аз и ти, Меган. Връзката ни се крепи на онова, което направихме върху купчината палта. Съжалявам, много съжалявам, но ми липсваше човешки контакт. Можеш да го разбереш, нали? Някои хора могат да живеят без това. Други не. Тя беше шведка, двайсетгодишна, и си въртеше опашката пред мен. Какво трябваше да направя?
Меган затвори куфара. Нямаше нужда от тези дрехи. Можеха да пътуват с малко багаж. Най-добре. Обърна се към него и опита да му обясни.
— Просто мисля, че е редно да се обичаме. В общи линии ти си добър човек и беше добър приятел въпреки твоята шведка. Но нещата не потръгнаха както трябва от самото начало. Ако двама души имат дете, редно е да се обичат.
После Меган слезе на долния етаж и пое дъщеря си от бавачката.
— Всичко наред ли е? — попита Джак Джуъл.
Какво можеше да каже Кат на баща си? Можеше ли да му сподели, че единствените гащи, в които се побираше, бяха с размерите на цирков купол? Или че заради запека й се струваше, че са й напъхали тапа отзад? Или че се притеснява за така наречените „вагинални сълзи“? Не може да говориш с баща си за тези неща.
— Наред е — отвърна.
— Наистина? Имаш уморен вид.
— Всеки път като реша да подремна, бебето се заема с уроци по салса — усмихна се тя. — Но съм добре. Бебето е добре, така че всичко е тип-топ.
Джак влезе със залитане в апартамента, натоварен с торбите с покупки за бебето. Разтовариха ги на малката масичка и заразглеждаха с усмивка умалените копия на дрехи за възрастни, като джинсовото яке с избродираните хипарски цветя, маратонките „Найки“ колкото кибритени кутийки и бойните камуфлажни панталони като за кукла. Сърцето на Кат натежа, защото моментът изискваше повече хора. Двамата с баща й не бяха достатъчни, за да се порадват на бебешките дрешки.
— Добре ли си, скъпа? — попита Джак, а хубавото му старо лице придоби загрижено изражение.
Тя кимна и прие носната кърпичка. Май баща й беше последният мъж на земята, който носеше носна кърпичка. Виж го само! Кат се усмихна на сакото и вратовръзката му. Обичаше го заради официалните дрехи, които беше облякъл за посещението в апартамента й.
— Много си елегантен, татко. Както винаги.
Той прокара пръсти по коприната на вратовръзката.
— Хана се опитва да ме накара да се поотпусна малко. Да се обличам повече с дрехи… ами като тези. — Той посочи модерните бебешки дрешки. — Вероятно бебето може да ми даде няколко модни съвета.
— Харесвам стила ти — каза Кат. — Единственият англичанин, който не притежава бейзболна шапка.
Джак театрално потръпна.
— Не мога да понасям тези пущини. С тях приличам на дядото на Еминем.
Кат се засмя. Дъщерите му всеки път се удивляваха как можеше да се облича като Едуард VIII и въпреки това винаги измисляше на място съответната реплика от съвременната поп култура.
— Как е Хана? Все още сте заедно, нали?
Той се почувства неудобно.
— О, да. Заедно сме.
— Хана ми харесва. — Тонът на Кат беше безпристрастен. — Приятна е.
— Да. Аз самият я харесвам. Много. Тя е много специално момиче. Исках да кажа… жена.