Трябва да се махнем оттук, каза си, докато отключваше черното такси. Трябва да ги измъкна оттук.
Не защото съм голям бизнесмен и трябва да работя за себе си. Не защото съм твърде добър за това място и за тези съседи с тяхното агнешко с къри и „Колдплей“.
А защото съм баща. Защото имам семейство.
Обичаше да работи през нощта. Харесваше му, че движението беше по-спокойно и можеше да караш, без да попадаш в задръствания и да дишаш изпаренията на пренаселения град.
Паоло започваше вечерта в Ситито, обикаляше „Чийпсайд“ и „Мургейт“ в търсене на клиенти, като качваше финансисти, запътили се към гарите и предградията, после се прехвърляше на „Уест Енд“ и така докъм полунощ, когато настъпваше няколкочасов мъртъв период преди зазоряване, когато самолетите от Хонконг и Барбадос започваха да кацат на „Хийтроу“.
По това време, когато нощта беше свършила, но новият ден още не беше започнал, Паоло се отправяше към убежището на таксиметровите шофьори, скрито под Уестуей — място с ограничен достъп, подобно на джентълменски клуб в „Сейнт Джеймс“. Там имаше автомивка, гараж и двайсет и четири часова закусвалня, където не те пускаха, без да си показал значката си на шофьор на черно такси.
Там Паоло почистваше отвътре таксито. Повръщано. Бирени кутии. Обувка с висок ток. Презервативи, използвани или неотворени. Кафяви остатъци от кебап и белезникави локвички сперма. Мобилни телефони, чадъри и — веднъж — вибратор „Господин Любовен мускул“. Никога не споделяше пред Джесика какво намираше отзад в таксито.
Когато свършеше с почистването, Паоло сядаше с другите таксиметрови шофьори на чаша кафе и сандвич с бекон, усмихваше се, когато го наричаха „маслено момче“ — което означаваше зелен таксиджия, който отнема хляба и маслото на по-опитните колеги, — и слушаше шеговитите им закачки.
— Та значи, качвам аз тази труженичка на Парк Лейн и когато стигаме на адреса, тя седи с разтворени крака и ми вика: „Можеш ли да си го приспаднеш от това?“ А аз й викам: „Нямаш ли нещо по-малко?“
Беше време, когато Паоло смяташе, че това е страхотен начин на живот и никога няма да му омръзне. Когато стомахът му беше пълен с подсладен горещ чай и сандвичи с бекон и кетчуп, а таксито му беше току-що почистено и смехът на колегите още звънтеше в ушите му, Паоло се качваше на таксито с усещането, че градът му принадлежи.
Лондон беше красив. Сега го виждаше.
Да виждаш луната над просторните паркове, изгрева над доковете, или утринната мъгла над реката, да гледаш тези неща, когато никой друг не ги вижда, да се простират пред теб, когато караш сам из пустия град — това ти дава чувството, че си жив.
В такива моменти беше щастлив, че отново е в занаята, щастлив непрекъснато да е в движение, щастлив, че вече си няма работа с данъчни инспектори и затъпяващата бюрокрация на малкия бизнес. Паоло работеше по цяла нощ и понякога забравяше всичко и се чувстваше напълно свободен.
И така докато стигнеше до летището за последния клиент. Туристите и бизнесмените слизаха с олюляване от самолетите с посивели лица и махмурлук от безплатната пиячка, умът им още беше на друго място, главите им — празни от спиртосването през полета над половината земно кълбо, и Паоло качваше някой от тях, за да го закара в хотела или у дома му.
После изгасваше най-накрая жълтата лампичка „свободно“, връщаше се в малкия им апартамент, където агнешкото с къри и „Колдплей“ се просмукваха през тънките като хартия стени, и дълго време наблюдаваше как съпругата му и дъщеря му спят, лицата им — най-любимото му нещо на света, и се просълзяваше, почти пиян от изтощение и любов.
Глава 27
Меган отиде да види доктор Лоуфорд — сякаш бяха минали години, не месеци. На колко години беше той? Петдесет, петдесет и няколко? Изглеждаше като възрастен мъж, като че ли болестите в този квартал бяха започнали да се просмукват в костите му.
— Започни частна практика — посъветва я, седнал на бюрото си в паузата между двама пациенти. — Махни се оттук и не се връщай никога.
Отначало тя си помисли, че се шегува. После осъзна, че изобщо не се шегува.
Миризмата му си бе същата — на цигари, примесени със сирене и сладка туршия. Някога тази миризма я отвращаваше, а сега осъзна, че й е липсвала. Той самият й липсваше с великодушието и мъдростта, които прикриваше с евтините си костюми и цигарен дим.