Вървяха в северна посока към Риджънт парк, когато Меган прие обаждане за майка им. Малката сватбена процесия се закова на място, докато наблюдаваха изражението на Меган, което говореше, че нещо лошо се бе случило.
Джесика носеше малката Уей, Кат водеше Попи за ръка, а Меган си носеше новите обувки в ръка, защото краката я боляха от високите токчета. Паоло и Рори вървяха отзад като шерпи и бутаха количките. Късното следобедно слънце се отразяваше върху завитите с фолио парчета от сватбената торта.
— Арестували са я — обяви Меган, затваряйки телефона си.
Явно докато баща им се беше вричал на Хана в малката църквичка, майка им е била арестувана на около миля оттам в апартамента й в „Сейнт Джон Ууд“ по време на седмичното посещение на Мръсния Дейв.
— Тя е в ареста на полицейския участък на Бау Стрийт — добави Меган. — Някой трябва да отиде там.
Джесика се обърна към Кат.
— Знаела си, че това ще се случи, нали? Знаела си, че Мръсния Дейв ще й докара неприятности.
Кат сви рамене. Нищо не беше в състояние да развали доброто й настроение. В четирийсетата седмица беше обзета от меланхоличната радост, която изпитва човек в края на особено приятно ваканционно летуване.
С нетърпение чакаше да се запознае със сина си, но не можеше да си спомни някога да е била по-щастлива. Докосна корема си — едно, две, три, бебе, не се тревожи — и се замисли колко силно обича детето, което носи. Жалко, че това преживяване приближаваше към своя край.
— Явно полицията е проследила Мръсния Дейв до апартамента на мама — каза Меган. — Помагала му е да изхвърли дрогата в тоалетната, когато са нахлули вътре.
— Ще отиде ли в затвора? — поинтересува се Джесика.
Кат почувства как коремът й се стегна. Още една фалшива тревога или по-скоро бойно учение. През последните седмици беше свикнала с контракциите Бракстън-Хикс. Съвсем скоро щеше да настъпи моментът за истинското раждане. След една седмица имаше час в болницата, за да намажат шийката на матката й с простагландиов гел — хормона, който се отделяше при раждане, — което щеше да даде сигнал на сина й и на тялото й, че е време за приземяване.
Акушерката й бе съобщила с радостен тон, че спермата е богата на простагландин и сексът би подпомогнал началото на раждането. Наложи се да обясни на акушерката, че в последно време няма кой знае какъв контакт с тази течност.
— Каза, че Мръсния Дейв я заплашил, че ще я завлече със себе си на дъното — рече Меган.
Кат ахна, когато почувства още една контракция, този път по-силна и по-продължителна.
— Добре ли си? — попита загрижено Меган.
— Още не му е дошло времето — усмихна се Кат.
— Не ми се ще да те притеснявам сега — рече Джесика, — но как можа да оставиш майка си на човек с прякор Мръсния Дейв?
— Беше учудващо лесно — отвърна Кат. Попи прегърна краката й.
Меган им се усмихна. Бяха се привързали една към друга, откакто Кат гледаше племенницата си, докато Меган работеше по заместване на Уимпъл Стрийт на мястото на една трийсет и няколко годишна акушер-гинеколожка, която ползваше отпуск по майчинство за третото си дете. Заплащането беше повече от добро, но най-хубавото беше, че можеше да отделя по трийсет минути на всеки пациент. Беше изпълнена с обичайния си идеализъм, но сега беше насочен в друга посока. Не можеше да реши проблемите на целия свят, но можеше да се погрижи за семейството си.
Кат осигуряваше на Меган и Попи дом, а Меган изкарваше достатъчно, за да ги издържа. Кат се грижеше за Попи така, както никой външен човек не би могъл.
Един ден може би това положение щеше да се промени и със сигурност липсата на партньори в живота им ги улесняваше за момента. Меган разбираше, че са извадили късмет да имат на кого да разчитат, и се чудеше с каква лекота беше решила да замине далеч от семейството си.
Вярно, че всяка си имаше собствен живот. Целодневните грижи на Джесика за Попи бяха приключили, когато осинови малката Уей. Без съмнение Кат щеше да е много по-заета, когато родеше собственото си дете. Меган знаеше, че това няма да продължи вечно. Трябваше да се намери друго решение, но разбираше, че никога няма да е сама, докато сестрите й са живи. Нито дъщеря й щеше да е сама.
— Просто… тя ни е майка — изрече Джесика. — Въпреки всичко, Кат, тя все пак е наша майка.