Болничното легло изглеждаше тясно за тримата.
Кат с бебето Отис на ръце, Рори, легнал до тях, нежно подпираше главичката на сина си, чиято коса беше нежна като птичи пух.
Беше време за чудеса. Когато Кат докосна кожата на бузката му, Отис обърна инстинктивно лице, за да потърси мляко, утеха и живот.
Слепите му очи, беззъбата малка уста, миниатюрните пръстчета на ръцете и краката, блаженият сън и ритмичното дишане — всичко това предизвикваше удивление в заслепените му от любов родители.
Гордостта на Кат беше по-голяма от изтощението, радостта — по-голяма от болката и любовта, невероятната любов, която неизвестно как се освободи в нея и заличи всички страхове и съмнения, които имаше за бъдещето.
Идваха хора. Джак Джуъл и новата му съпруга Хана. Джейк, синът на Рори. Носеха цветя и кексчета, дрехи, които със сигурност никога нямаше да станат на Отис — толкова бяха големи. Когато Меган намина да ги види, двете сестри се прегърнаха, много се смяха, малко поплакаха и си казаха „Обичам те“ за първи път през живота си, а после единодушно се съгласиха, че бебето Отис един ден ще разбие много сърца.
След това Джесика, Паоло и малката Уей се върнаха от полицейския участък на Бау Стрийт и Джесика подържа Отис, възхити се на красотата му и го люшка, докато заспа — сякаш беше специалист, което си беше самата истина.
После им каза, че полицаите проявили разбиране и пуснали майка им само с предупреждение. Дори Мръсния Дейв май щял да отърве наказанието предвид обстоятелствата, тъй като наркотиците явно били предназначени за медицински цели.
Кат от време на време поглеждаше към вратата, но само един човек не дойде да види бебето.
Майка им не дойде в болницата да види единствения си внук и за момент Кат се почувства като на единайсет години — тази болка, сякаш никога нямаше да изчезне. Но само за момент. Щеше да занесе бебето при майка си. Вече го знаеше.
Щеше да каже: „Виж, детето ти си има свое дете.“ И ако майка й не можеше да види това чудо и да почувства тази радост, Кат нямаше да я мрази, само щеше да я съжалява.
Тя погледна бебето в прегръдките си, свито и съвършено като новородено котенце, после мъжа до себе си — той отчаяно се опитваше да не седи на по-скоро смешната рана на задника си, която получи при опит да ги защити — и Кат разбра за какво живее.
Паоло седна на края на леглото с малката Уей и Попи и двете момиченца се вторачиха в това странно създание, което беше по-малко от тях. После някой го потупа по рамото.
— Джесика те чака — каза Меган и гушна Попи. — Отвън в коридора.
Паоло я погледна унесено, после кимна. Хвана малката Уей за ръка и я изведе от стаята. Джесика стоеше пред вратата.
— Познай какво?
Паоло погледна съпругата си, която все още беше с официалния тоалет от сватбата и с конфети по шапката с широка периферия, и не схвана за какво му говори. Не им ли стигаха вълненията за този ден?
— Ела тук, глупчо — каза тя и постави ръката му на корема си. После го погледна с онези очи, които той познаваше по-добре от собствените си.
Челюстта му увисна. Наистина беше възможно. Да ти увисне челюстта.
— Не! — изрече.
— О, да — отвърна Джесика. — О, да. Определено да. Меган ще ти каже. Да. Сестра ми ще го потвърди. Има едно нещо, което лекарите не мога да обяснят. И това нещо е късметът.
Паоло продължи да гледа втренчено съпругата си, красивото й лице, като през мъгла от неочаквано бликналите сълзи. Не можеше да изрази какво изпитваше в този момент.
Затова гушна дъщеря им, чиито кафяви очи грееха, и детето обърна лице към източника на това чувство, старо като света — усещането да бъдеш в нечии прегръдки.