Паоло беше маниакално обсебен от осемцилиндровите двигатели, разпределителните валове и биографията на Енцо Ферари. Интересът на Майкъл клонеше повече към колите, наричани „магнит за мацки“.
Паоло обичаше колите заради самите коли. Майкъл ги обичаше заради ползата от тях, сладките илюзии, които обещават, и мечтите, които сбъдват.
Майкъл обичаше момичетата наравно с колите. Любимата му тема, дори когато все още беше пъпчив девственик и делеше стаята с малко по-големия си брат, беше всичко „което ги подлудяваше“.
Докато Паоло четеше за Модена и Льо Ман, Майкъл разлистваше списания за възрастни и попиваше уроците за „плитко чукане“ („Не го вкарваш докрай — това ги побърква, така пише тук.“) и намирането на Г-точката („Вкарай навлажнен пръст и го движи, сякаш искаш да повикаш някого — това очевидно ги побърква, Паоло.“).
И двамата бяха облепили стените със снимки на ферарита, но Майкъл беше окачил плакат на Сам Фокс между Маринело и Спайдър. Докато един ден набожната им майка не я видя.
— Да махате тази вавилонска блудница от къщата ми — скара се тя, като съдра с една ръка плаката, докато с другата майсторски извиваше ухото на Майкъл. Знаеше, че не Паоло е окачил снимката на вавилонската блудница. — Да закачиш Божата майка.
— Никакви сексбомби по стените, момчета — кротко каза баща им по-късно. — Разстройват майка ви.
Братята си помислиха: „Сексбомби? Какво разбираше старецът им от сексбомби?“
Родителите им бяха дошли от Неапол като деца, само с година разлика един след друг, макар че човек никога нямаше да познае. Баща им, също Паоло, говореше като типичен лондончанин от работническата класа с накъсана реч, докато майка им Мария никога не загуби италианския си акцент и манталитет.
Мария — която съпругът й и синовете й наричаха „ма“ — не шофираше, никога не беше виждала сметка и никога не беше ходила на работа. „Моят дом е моята работа“ — казваше тя. Тя беше безспорният лесно избухлив император на малкия им дом, който колкото често перваше синовете си по ушите, толкова често ги целуваше пламенно по бузите с насълзени от майчинска обич очи. Момчетата не си спомняха някога баща им да е повишил тон.
Като дете Паоло се чувстваше италианец най-вече, когато ходеше в домовете на приятелите си. Тогава разбираше, че семейството му е по-различно — не защото ходеха на литургия или ядяха печени макарони, нито пък задето родителите му разговаряха на чужд език един с друг, а защото бяха от типа семейство, който беше на изчезване в тази страна.
Някои от приятелите му живееха само с майките си, един от тях живееше само с баща си, а мнозина имаха странни смесени семейства от втори бащи, природени братя и мащехи. Собственото му семейство беше много по-просто и старомодно и той беше благодарен, че е така. Такова семейство искаше да създаде един ден.
Разликата между братята беше само десет месеца и често пъти хората ги мислеха за близнаци. Пораснаха необичайно близки, с мечти един ден да завъртят заедно собствен бизнес — нещо с коли. Да се състезават, да ги поправят, да ги продават — без значение. Това бяха научили от баща си и дългогодишната му работа във „Форд“. „Човек не може да забогатее, докато работи за друг“ — повтаряше старецът, преди да заспи по време на новините в десет.
След като напуснаха училище на шестнайсет, братята караха такси десет години — Паоло въртеше черно лондонско такси, след като взе задължителния изпит за шофьорско майсторство, а Майкъл работеше в мини-такситата, докато не спестиха достатъчно, за да получат заем от банката.
Сега продаваха вносни италиански коли в автосалон близо до Холоуей Роуд в северен Лондон. Купуваха единични предварително поръчани бройки от Торино, Милано и Рим, сами докарваха по-евтините коли с ляв волан в Обединеното кралство, саморъчно ги преправяха с десен волан в работилницата си или купуваха коли на старо в Излингтън, Камдън и Барнът. Над скромния им автосалон под слабото слънце в северен Лондон се вееха редица италиански знаменца в зелено, бяло и червено над табелата с името на фирмата „Братя Барези“.
Изкарваха добри пари, достатъчно, за да издържат семействата си, макар че като много хора с малък бизнес или нямаха достатъчно работа, или имаха повече, отколкото можеха да поемат.