Тогава изведнъж зазвуча песен, която познаваше и обичаше — онази, в която Едуин Колинс пее „Досега не съм срещал момиче като теб“.
— Това може да бъде нашата песен — каза Кърк, усмихвайки се глуповато.
Обикновено подобен недодялан опит за флиртуване би я отблъснал на момента. Но тя остави репликата да премине покрай ушите й, защото го харесваше. Дори много, точно в този момент. Той не беше част от нейния свят и това я устройваше. Готова бе да се откъсне от него.
Освен това имаше нещо в позабравеното усещане, след като години наред си бил нечие гадже — онази близост в погледа на човек, когото още не познаваш, — и изведнъж изражението му стана неустоимо, главите им се наклониха леко и накрая се целунаха.
Той целуваше добре, което беше още един плюс. Напористо, но без да се опитва да оближе сливиците. Наистина много умел в целуването, помисли се Меган — точният баланс между даване и получаване. Това също й харесваше. Ала най-много й харесваше мисълта, че вероятно той би могъл да изчука всяко момиче от партито, но избра нея.
И Меган си помисли: „Извади късмет, приятел.“
Така че се оказаха в една от спалните и Меган започна да се отпуска, когато видя, че вратата се заключва, и скоро след това изпълняваше биологическото си предназначение върху купчина палта, докато на долния етаж Едуин Колинс пееше „Досега не съм срещал момиче като теб“ и наистина като че ли пееше точно за тях.
Меган се усмихна, когато сестра й излезе през въртящата се врата.
Джесика изпъкваше с красотата си сред тълпата запътили се за работа хора като жена без грижи. Мъже на всякаква възраст се обръщаха след нея, за да огледат стройните й крака, фигурата, която с лекота се побираше в десети размер, и по детски кръгловатото лице, което често караше непознатите да я вземат за най-малката от сестрите.
Външният вид на Джесика караше Меган да се чувства занемарена и дебела. Там им беше бедата на пищните форми. Трябва да ги държиш под око, иначе излизат извън контрол. Изведнъж Меган се сети, че тази сутрин беше прокарала само пръсти през косата си, и взе решение да престане да държи десерти „Марс“ в бюрото си.
Двете се прегърнаха на рампата за билети.
— Виж ни само — каза Меган, като застана рамо до рамо със сестра си — Грейс Кели и изпаднала наркоманка.
Джесика я огледа изпитателно.
— Изглеждате изтощена, доктор Джуъл. Не звучи ли страхотно? Доктор Джуъл, доктор Джуъл!
— Затрупана съм с работа. Имам чувството, че всички жени в „Ийст Енд“ са решили да минат на гинекологичен преглед при мен.
— О, това ми е познато! Нали имаш време за обяд? Можем да го отложим, ако искаш.
— Няма проблем, Джес.
— Нали ти се полага четиричасова обедна почивка? — попита тя.
В очите й се четеше искрена загриженост, примесена с някаква невинност, нехарактерна за двете й сестри — сякаш житейските неволи й бяха спестени. Средното дете, защитено от присъствието на по-голямата сестра и бебето.
Меган само се усмихна. Вярно, сутрешните прегледи бяха до дванайсет, а следобедната й смяна не започваше преди четири следобед. Само че сутрешните обикновено се проточваха с час повече — тя явно не беше в състояние да вмести консултациите си в определеното време, — а преди да започнат следобедните от нея се изискваше да прави домашни посещения.
— Запазила съм маса в „Джей Шийки“ — каза Джесика. — Нали обичаш риба?
Риба с няколко чаши бяло вино биха били чудесен обяд за Меган, но в действителност имаше време само колкото да си купи набързо сандвич от някое кафе. Все пак не искаше да отлага обяда с една от по-големите си сестри.
— Обедната ми почивка е много по-кратка, Джес — внимателно обясни тя. — Трябва да прегледам няколко пациенти по домовете, преди да се върна в кабинета.
— Болни?
— Да, болни. Трябва да посетя една жена. Всъщност момиченцето й.
— Посещаваш болни хора по домовете им? Леле, какво обслужване! Мислех си, че го правят само на Харли Стрийт.
Меган обясни, че болните с личен лекар от Харли Стрийт нямат нужда от посещения по домовете. Те разполагат с автомобили, таксита, съпрузи, които да ги закарат, дори лични шофьори. Пациентите й в „Хакни“ често страдаха от „липса на средства“. Нямаха пари за такси, камо ли коли. Много от тях бяха вързани на последния етаж на някой жилищен блок с куп пищящи деца и с предубеждението, че състоянието им ще се влоши, ако седнат в чакалнята пред лекарския кабинет. Затова домашните посещения бяха много по-разпространени сред най-бедната прослойка.