На масата Джесика не беше докоснала обяда си.
— Меган, какво ти е?
— Нищо.
Джесика впери начумерен инатлив поглед в сестра си, който Меган добре познаваше от детството им.
— Какво има?
— Само съм преуморена, няма друго. Работата ми идва в повече напоследък. Няма нищо. Яж си спагетите.
Не можеше да й каже.
Джесика трябваше да бъде абсолютно защитена от тази тайна.
Как можеше да й каже? Новината за бебето на Меган щеше да разбие сърцето й.
Друго щеше да е, ако имаше намерение да го задържи.
— Едно ще ви кажа, докторе — днес съм толкова смазана, че едва събрах сили да дръпна завесите.
Меган много бързо разбра защо другите лекари се дърпаха от домашните посещения.
Много рядко наистина тежко болните и немощните настояваха лекарят да ги посети вкъщи. Пенсионер с изкривени от артрита крайници, самотна майка с дете инвалид, жена на средна възраст, на която са й съобщили, че ракът се е разпространил из тялото й — тези хора някак смогваха да се доберат до препълнената чакалня пред кабинетите.
Онези, които те викаха вкъщи, неизменно бяха от шумните пациенти, едновременно самосъжаляващи се и себелюбиви, които не спираха да говорят за правата си. Като госпожа Марли.
Едрата жена живееше в малък общински апартамент в мрачното сърце на Съни Вю Истейт — един от кварталите с печална слава в Лондон. Ако не живеете сред тези бетонни клетки, едва ли бихте стъпили в Съни Вю, освен ако не купувате или продавате наркотици или не снимате документален филм на социална тема. Като изключим летния сезон, когато често избухваха бунтове, дори полицията заобикаляше квартала отдалеч. Меган нямаше този избор.
И преди беше изпитвала страх. По време на стажа си в болницата тя изкара шест месеца, прикрепена към един консултант в „Роял Фрий“, а после още шест месеца в спешното на „Хомъртън“.
„Роял Фрий“ беше песен — педиатърът, при когото стажуваше, беше мил и великодушен човек, а повечето от децата от Хайгейт, Хампстед и Белсайз Парк се държаха като ангелчета и искаха Меган да им чете „Хари Потър“. Ала спешното в „Хомъртън“ беше друг свят.
След първото дежурство Меган имаше чувството, че е видяла от света повече, отколкото някога е искала — тийнейджъри с прободни рани, пребити съпруги, обезобразени тела, измъкнати изпод смачкани автомобили. Месари с куки в главите, пияни с алкохолно отравяне, дилъри на наркотици, застреляни в главата от конкуренти.
Задължението на Меган беше да определи тежестта на нараняването, когато пациентите допълзяваха, докуцукваха или биваха докарани на носилка. Гледката на тези рани и злополуки и задължението да прави светкавична преценка за необходимите действия я плашеха както никога. По някакъв начин обаче посещението при госпожа Марли и болното й дете в Съни Вю беше още по-плашещо. От къде на къде? Хормони, помисли си Меган. Просто хормоните бушуваха.
В долния край на стълбището към апартамента на госпожа Марли се бяха събрали група тийнейджъри безделници. С неестествено бялата си кожа и дрехи с качулки като че ли бяха излезли от някой Толкинов кошмар. Нищо не казаха, когато Меган мина край тях, само се подхилваха и я изгледаха похотливо с присъщото им презрение и омраза. Воняха на нездравословна храна и трева — сладникава миризма на гнилоч, която се разнасяше изпод качулките им.
— Изглеждаш ми малко зеленичка, скъпа — заяви подозрително госпожа Марли. — Имаш ли разрешително за лекар?
Меган се впечатли. Повечето хора не подлагаха на съмнение правомощията й.
— Аз съм стажант семеен лекар.
— Това какво ще рече?
— Трябва да работя една година под наблюдение, преди да взема разрешително за практикуване.
Госпожа Марли присви очи.
— Другия път искам истински доктор. Знам си правата!
— Какъв е проблемът? — поинтересува се Меган.
Проблемът беше с дъщерята. Невероятно сладко тригодишно момиченце — как на такива противни родители им се раждат такива разкошни деца? — което лежеше отпуснато на дивана и гледаше детски филм по дивидито. Меган познаваше това състояние.
Тя прегледа детето. Имаше висока температура, но иначе беше добре. Меган забеляза малките му диамантени обеци. Тези хора не можеха да изчакат децата им да пораснат, макар че с небрежните си дрехи, леки наркотици и силна музика възрастните от Съни Вю сякаш завинаги се закотвяха в юношеската възраст.