— Как се казваш? — попита Меган, като отметна влажен кичур от челото на момиченцето.
— Дейзи, госпожице.
— Мисля, че имаш лека треска, Дейзи.
— Имам си котенце.
— Много хубаво.
— Имам си кученце.
— Чудесно!
— Имам си динозавър.
— От теб искам да си почиваш повече през следващите няколко дни. Ще го направиш ли заради мен, Дейзи?
— Да, госпожице.
— Как е с ходенето до тоалетната, госпожо Марли?
— Сере като впрегатен кон — обясни майката и прокара дебелия си розов език по края на хартийка за свиване на цигари.
Меган се изправи и се обърна срещу жената. Когато заговори, се изненада, че гласът й трепери от възмущение.
— Нали не пушите марихуана в присъствието на детето?
Госпожа Марли сви рамене.
— Ж’веем в свободна страна.
— Това е често срещано заблуждение. Ако разбера, че вземате наркотици пред детето, ще видите точно колко е свободна.
— Да не би да ме заплашвате със социалните служби?
— Казвам ви да не го правите.
Присъщата войнственост на жената изведнъж изчезна и тя омекна. Остави хартията за цигари и започна да се суети около Дейзи, сякаш се бореше за титлата майка на годината.
— Гладна ли си, красавице моя? Искаш ли мама да ти размрази нещо?
Меган си тръгна. Каква жена — помисли си тя. Ако Дейзи беше мое дете, щях да й давам свястна питателна храна, да й чета за Хари Потър, нямаше да й пробивам ушите и да й позволявам да носи евтини дрънкулки и…
Очите й изведнъж плувнаха в сълзи. Дейзи не беше нейно дете. Тя бе просто пациент, а й оставаха още три посещения, преди да се върне в кабинета.
Меган мина през насъбралите се младежи с качулки в подножието на стълбището. Този път не й се присмяха, въпреки че редиците им се бяха увеличили с няколко по-малки качулати създания, които приличаха на джуджета върху високопланински бегачи.
Какви хора! — помисли си Меган. — Множат се като зайци.
Имаха късмет, че тя беше тук, за да ги спаси.
Шефката на Кат беше жена, която имаше всичко. Бригите Волф имаше бизнес, създаден от нулата, приятел, с когото се беше запознала в един от онези богаташки курорти в Кения, и най-вече — независимост.
Ако мечтата на Кат да напусне дома си беше чиста проба освобождение, то Бригите със сигурност беше по-близо до осъществяването на тази мечта от всеки друг. Нямаше съпруг, пред когото да се отчита, деца, които да й пречат да скочи на самолета, когато й се прииска да пътува. Никой не притежаваше Бригите и за разлика от повечето хора тя не живееше в капана на миналото си.
Затова Кат се изненада, когато в събота вечер влезе в кабинета на Бригите в „Мама-сан“ и я завари да захранва машината за рязане на хартия със снимки от една кутия за обувки.
Бригите предупредително вдигна ръка. Кат застана на едно място — свидетел на унищожаването на куп спомени.
Бригите избираше снимка от кутията, удостояваше я със студена усмивка, после я пускаше в гъргорещата машина. Кошчето за боклук преливаше от цветни лентички, които показваха, че работи от доста време. Кат забеляза, че на снимките бяха Бригите и гаджето й. Ако четирийсет и пет годишният строителен предприемач Дигби можеше изобщо да бъде наречен гадже.
В миналото имаше върволица от мъже, всичките малко по-стари и по-богати от Бригите, с които тя оставаше обикновено две-три години, после се отърваваше от тях. „Като колите — беше обяснила на Кат. — Вземаш си нова преди старата да е сдала багажа.“
Дигби се задържа повече от останалите. Бригите се шегуваше, че ще го остави, докато не си намери вибратор, който обича да ходи на изложби. Сега Дигби очевидно беше вън от картинката, но явно връзката им не беше свършила както другите в миналото й.
Бригите беше научила Кат на всичко, което знаеше за ресторантьорския бизнес, и на много неща за живота.
Затова сега Кат стоеше мълчаливо, сякаш можеше да научи нещо.
Дължеше кариерата си на тази жена.
Когато се запозна с Бригите Волф, Кат беше на двайсет и пет, журналистка на свободна практика и изкарваше минимален хонорар с писане на критики за ресторанти за малък моден справочник. Пиши за нещо, което познаваш, съветваха я всички, а след като беше готвила хиляди ястия за сестрите си като малки, Кат беше специалист в тази област.