— Още по-сладка — бързо додаде тя.
— Тя има коса и зъби — усмихна се Наоко, като погали светлокафявия мъх по главата на дъщеря си. — Нали, Клои-чан?
Клои се усмихна, откривайки четири миниатюрни зъбчета, две горе и две долу зад влажната й розова уста. После се друсна на опакованото си с памперс дупе, ококорила от изненада кафявите си очи. Четирима възрастни се втурнаха да й помогнат.
— Ела при чичо Паоло!
Само че Клои не искаше при чичо Паоло. Тя се прилепи към майка си и зарева с пълно гърло, втренчена в Паоло, сякаш той току-що се беше покатерил през прозореца с електрически трион в ръка.
Клои се променяше. Преди няколко месеца, когато си беше бебе, не се интересуваше кой ще я вдигне и ще я гушне. Но сега, само месец преди първия й рожден ден, оставила вече бебешката възраст зад гърба си, тя се вкопчваше в родителите си и проявяваше подозрителност към всички останали. До неотдавна се задоволяваше да лежи по гръб и да й се възхищават. Но сега се превръщаше в малко човече със свои предпочитания, предпазлива към света.
Паоло беше съкрушен. Представяше си, че Клои ще го заобича, както той я обичаше. Ала тя вече му бе обърнала гръб.
Джесика беше доволна, че времето на прегръдките на Клои беше приключило. Когато като новородено я бе държала на ръце, нещо странно се бе случило вътре в нея. Беше много повече от желанието да има собствено дете. Бе ужасното съзнание, че е създадена на свой ред да роди и може би никога няма да изпълни предопределението си.
За Джесика имаше хиляди поводи за унижение при всяко гостуване у Майкъл, Наоко и Клои. Не можеше да понася съжалението на девера си и съпругата му. Те бяха свестни хора, но от чувството, че е непълноценна жена, й бе достатъчно зле, без да се налага да понася загрижените и съчувствени погледи. Фактът, че съчувствието беше искрено и добронамерено само влошаваше положението.
Тя разбираше радостта от дъщеря им — ако Клои беше нейно бебе, Джесика не би я оставила и за една минута. Но къде свършваше разбираемата несдържана радост и започваше непоносимото и нетърпимо самодоволство?
Независимо от всичко трябваше да се държи като възпитан гост и да изразява удивлението си колко много е пораснала Клои от последния път (преди една седмица). Да слуша с жив интерес как Майкъл обсъждаше развитието на ходенето на Клои по голяма нужда или как Наоко, самозабравяйки се, не спираше да говори за хранителните навици и постоянно менящия се ексцентричен вкус на дъщеря си.
Оставете ме на мира, мислеше си Джесика. Не ми стига това, че не мога да имам собствено дете! Наистина ли трябва да ръкопляскам възторжено на всяко чуждо бебе?
Джесика знаеше, че Наоко е добра жена, а Паоло и Майкъл са близки, както тя със сестрите си. Обективно погледнато, Клои бе хубаво бебе — весело, енергично и очарователно. По някакъв свой си плешив, беззъб и по старчески незадържащ начин.
Джесика вече не искаше да идва тук на неделен обяд. Просто й беше твърде тежко.
— Извинете ме — каза със застинала усмивка, която използваше като защита около чуждите бебета.
Напусна набързо стаята, където Наоко държеше плачещата зачервена Клои, Майкъл галеше (като се замислиш) притеснително голямата глава на дъщеря си, а Паоло пазеше почтителна дистанция като незначителен член на дворцовата свита. Дори не забелязаха излизането й от стаята.
Джесика трябваше на всяка цена да посети банята, но из цялата къща бяха поставени тези проклети бебешки врати. Сега, когато Клои вече не лежеше само в креватчето, всяка площадка и стълбище трябваше да бъдат обезопасени. И то заради единайсетмесечно дете, което едва се придвижваше от дивана до масичката (многобройните дистанционни управления бяха източник на несекващ жив интерес от страна на лепкавите пръстчета на Клои), викторианската къща беше превърната в затвор със строг режим.
Клои със сигурност не можеше да премине през тези вратички, които затрудняваха дори възрастен човек. Трябваше да намериш малкото копче отгоре, да го натиснеш и едновременно с това да повдигнеш вратичката. После трябваше да прескочиш долния праг, без да се проснеш по очи. Джесика успя да преодолее три вратички, преди да се заключи в банята. Там опасенията й се потвърдиха. Цикълът й беше започнал.
Още един месец на провал. Още един месец, през който щеше да изпитва чувството, че който и да я бе създал, трябваше да я бракува. Още един месец, когато отново щеше да види разочарованието в погледа на съпруга си, без да посмеят да изкажат онова, което им беше на сърцата — че този брак можеше да си остане завинаги без деца.