Сякаш след създаването на този нов живот с твоя беше свършено. Майката природа беше приключила с теб.
Имаше и друг парадокс. Любовният живот на Паоло с Джесика беше станал безрадостен и отчаян, защото се опитваха да си направят бебе, а любовният живот на Майкъл с Наоко никакъв го нямаше, защото те имаха дете.
Някога Майкъл беше луд по Наоко. Единствената причина, поради която Майкъл се отказа от съботния футбол в парка, бяха допълнителните час и половина с Наоко под юргана. Но това беше преди да се роди бебето.
Паоло продължаваше да иска дете с Джесика.
Най-неотложната причина бе, че го искаше, защото знаеше, че това ще я направи щастлива. А това не беше ли една добра причина, за да създадеш едно дете?
Глава 5
Работата й идваше в повече.
Меган можеше да се справи с натоварването, но не и с налаганото темпо. Нейните пациенти продължаваха да пълнят чакалнята дълго след като другите лекари бяха излезли в обедна почивка и много от тях продължаваха да я чакат, когато пристигнеше запъхтяна и закъсняла от домашните посещения. Затова не се изненада, когато Лоуфорд влезе в кабинета и й съобщи:
— Постъпи оплакване срещу теб.
Всичките тези години в медицинската академия! Всички тези нощни дежурства и кървища в спешното в „Хомъртън“! Цялата тази уморена плът, която беше натискала, слабите сърца, над които беше треперила, и безбройните чифтове гумени ръкавици, които беше надявала, за да прегледа нечий старчески и разлагащ се ректум.
А сега старческите ректуми, с които работеше, я изритваха.
Зачуди се кой точно от колегите й беше подал оплакването. Не им липсваше смелост. Копелета, рече си тя. Мръсни копелета до един!
Нищо чудно, че жените пациентки се трупаха пред нейния кабинет, по-далече от тези застарели мъже с косми в ушите, с лекьосани панталони и с презрително отношение към пациентите, приказките им за водопроводни проблеми, като че ли последиците от една извънматочна бременност не се различаваха от една течаща тръба; сякаш парализиращите болки по време на цикъла приличаха, като се замислиш, на развален бойлер.
Меган можеше да се справи с тези проблеми, с които никога не се бе сблъсквала лично, а само беше изучавала в университета. Но просто не можеше да се вмести в броените минути, които й отпускаха.
Тъкмо се канеше да каже на Лоуфорд да си вземе работата и да си я навре отзад, когато той заговори:
— Мисля, че се справяш великолепно.
— Моля?
— Другите лекари са на същото мнение.
— Но оплакването…
— То е от пациент.
— Пациент? Ама пациентите ме обичат?!
— Госпожа Марли. Помниш ли я? Закръглената жена от „Съни Вю“? Едно от домашните ти посещения.
— Спомням си госпожа Марли. И Дейзи.
— Проблемът е в Дейзи. Диагнозата ти е била треска, нали?
— Температурата й беше малко висока. Беше отпаднала. Мислех…
— Била е приета по спешност в болница на следващия ден. Оказало се проблем с щитовидната жлеза. Дейзи е с хипофункция на щитовидната жлеза. Оттам и тази отпадналост.
Сърцето й заблъска в гърдите. Горкото дете! Не беше оправдала доверието му.
— Проблем с щитовидната жлеза?
— Всички ние грешим понякога. Лекари сме, не сме Господ.
— Как е Дейзи? Как ще я лекуват?
— Ще й дадат „Тироксин“ и ще се нормализира.
— Но ще трябва да го взема цял живот.
— Най-вероятно.
— Има ли странични ефекти?
— Странични ефекти? — Лоуфорд изведнъж загуби търпение. — Да, ще се почувства по-добре!
Това беше отговор на лекар с богат опит. „Тези хапчета имат ли страничен ефект, докторе? Да, от тях ще се почувстваш по-добре.“ Меган запомни репликата. Знаеше, че ще я използва много пъти по-нататък в работата си. Ако, разбира се, получеше правоспособност.
— Не се притеснявай за Дейзи. Тя ще се оправи. Проблемът е в госпожа Марли. Не ти трябва оплакване за лекарска нехайност в досието. Няма да е добре за теб.
— Какво трябва да направя?
— Ще се извиниш на госпожа Марли. Ще й се подмажеш. Всъщност колкото е необходимо. Ще признаеш, че е човешко да се греши и ти не правиш изключение. Аз ще оценявам стажа ти. Не искам погрешни диагнози в досието ти, Меган.