— Мислех, че се връщаш в Сидни.
— Да. Скоро. Но исках да те видя, преди да замина.
Трябваше да бъде силна. Може би един ден той щеше да има красиви деца, но не от нея.
— В такъв случай защо?
— Ами… защото те харесвам. Беше страхотно, нали?
— Беше хубаво.
— Беше невероятно! — Той се ухили и поклати глава. — Обикновено не правя такива неща.
— Сигурна съм, че приятелката ти го оценява.
Той беше споменал за приятелката си в началото на разговора им, но бързо я забрави, когато започна да улавя сигналите на Меган, че тя — може би — проявява интерес към него. А сега поне имаше приличието да се изчерви. Доста често го правеше за хубавец като него.
— Само исках да се сбогуваме. Нищо повече. И да ти кажа, че се надявам да се видим отново някога.
— На колко си години, Кърк?
— На двайсет и пет.
— Аз съм на двайсет и осем. Лекар съм. Припомни ми с какво се занимаваше?
— Преподавам.
— По кой предмет?
— Подводно гмуркане.
— Да — значи ти си млад инструктор по подводно гмуркане и живееш в Сидни, а аз съм по-възрастна от теб лекарка, която работи в Лондон.
— Не си толкова стара.
— Просто… не виждам какво може да излезе от това. А ти?
Той наведе глава и Меган едва се въздържа да не го прегърне, да опита пак от целувките му и да му признае истината.
— Само исках да те видя. Нищо повече. Подобни неща не са в стила ми. Да се отрежа и да се озова в легло с напълно непозната жена.
— Можеш ли да говориш малко по-високо? Мисля, че една от възрастните дами на спирката отсреща не те чува.
Кърк отпусна русата си глава, разбрал най-сетне, че появяването му тук не беше добра идея.
— Вземи — проговори той и й подаде листче с написан телефонен номер. Международен номер. Много далечен. — Ако някога ти потрябвам. Или ако дойдеш в Австралия…
— Благодаря.
— Както казах… просто те харесвам.
— Да, добре. Аз също те харесвам.
— Е, както се пее в песента — предполагам, че ще се видим в някой друг живот.
— Да — съгласи се тя. — Дотогава, Кърк.
В момента, в който той се скри зад ъгъла, тя започна да къса листчето на малки парченца със замъглени от сълзите очи.
Млад и глупав. На път към приятелката си и красивите им бебета, без да му кажа, без да настоявам да поеме своя дял от товара. Имаше право обаче — беше забавно.
Беше извадил късмет. Тя не искаше семейство с този мъж.
Вече си имаше семейство.
В друго семейство досега да се бяха отчуждили. Двайсет и няколко — трийсетгодишни, други сестри биха били погълнати от домашните задължения и работата, които отнемаха цялото им време. В други семейства мъжете и работата биха застанали помежду им.
И макар че Джесика имаше съпруг, мечти и къща в зеления край на града, а Меган и Кат — своята поглъщаща цялото им време работа в другия край, те се държаха една за друга както когато бяха малки и растяха без майка.
Не го обсъждаха. Ала когато Кат започна да излиза с Рори, той се изненада, че сестрите се чуват по телефона всеки ден и излизат на закуска веднъж седмично. „Такава близост е необичайна, не мислиш ли?“ — попита той с типичната си нежна и леко крива усмивка. Но, разбира се, за Кат, Меган и Джесика това си беше съвсем нормално.
Тогава Кат си помисли, че никой не обича повече семейството си от човек от разбито семейство.
Винаги се стараеха да се срещат в някой ресторант, равноотстоящ от местата, където живееха или работеха.
Когато Меган беше в медицинския, а Джесика живееше в „Малката Венеция“ с Паоло, се срещаха в „Сохо“, в западащия разкош на частния клуб на Кат, чийто членове бяха оръфани като килимите.
Сега, когато Меган работеше в „Хакни“, а Джесика беше в горната част, в „Хайгейт“, оста се бе преместила на изток, в един ресторант до пазара за месо в „Смитфийлд“. По идея на Кат. Представляваше място, където млади сервитьори чужденци, облечени в черно, сервираха традиционни британски ястия като бекон, свинско и пържени закуски, сякаш бяха екзотични деликатеси, а топлите напитки носеха в големи чаши с дръжки вместо в чаени чаши с чинийки. Всичко, освен безбожните цени говореше за автентична работническа класа.