— Но ти си твърде млада да имаш дете!
— На двайсет и осем съм, майко. Малко по-възрастна от теб, когато си родила Кат.
— Аз бях омъжена, мила. С халка на проклетия ми пръст. И все пак това си беше една шибана катастрофа.
— При мен няма да е катастрофа.
— А бащата? Него къде го слагаш?
— Бащата е извън картинката.
— Меган, имаш ли представа с какво се нагърбваш? Безсънните нощи, изтощението, плача, нааканите пелени и пристъпите на истеричен рев?
— Да си майка само това ли означава? — въздъхна Меган. — Знам, че ще е трудно. Знам, че това ще е най-трудното нещо в живота ми.
— Представа си нямаш! Трудно е дори когато имаш съпруг, бавачка и тлъста сумичка в банката. Опитай се да се справиш сама с жалките подаяния, които ти отпуска държавната здравна система.
— Джесика обеща да ми помага.
— Джесика си има собствен живот.
— Тя няма да се отметне. Знам го. Каза, че й е втръснало да обикаля по магазините, да ходи на козметик и да чака Паоло да се прибере. Джеси с радост ще гледа бебето, докато съм на работа.
— А какво ще стане, ако тя най-накрая забременее?
Меган не беше мислила за това. След всичко, което беше видяла по болниците и лекарските кабинети, възможно ли беше майка й да знае повече от нея? Побиха я тръпки. Ами ако няма кой да й помага? С какво се захващаше? Видя безкрайните години напред — една осемнайсетгодишна присъда. После видя изрисуваното лице на майка си, изкривено от тревога, и си помисли, че вероятно човек никога не може да се освободи от децата си.
— Какво ще стане с кариерата ти? За какво ти бяха годините учене и десетките изпити?
— Няма да се отказвам от работата. — Не прозвуча много убедително. — Разбира се, че ще работя. Не мога да си позволя да не работя. Както каза, нямам халка на пръста си.
— Какво глупаче си ти, Меган!
Гласът на майка й трептеше от неодобрение.
— Защо си ми толкова ядосана?
— Защото си похабяваш живота!
— Заради това ли е? Или мразиш мисълта, че ще станеш баба? Защото едно внуче ще бъде окончателното доказателство, че вече не си в първа младост?
— О, не ставай смешна!
— Моля те. Не искам да се караме, мамо. Искам да бъдеш щастлива.
— Щастлива? Дъщеря ми се държи като някаква малолетна глупачка и иска аз да съм щастлива?
— Искам да обичаш бебето. Искам да си щастлива.
— Тогава си тръгвай — отсече Оливия. — Щом искаш да съм щастлива — просто си тръгни.
Меган го стори и за първи път усети суровата действителност от новия си живот. Къде щеше да спи това безименно нереално в представите й бебе в тесния като кутийка апартамент? Дали силната музика от съседите на долния етаж щеше да му пречи да спи? Какво щеше да прави, докато Меган бе на работа? Дали Джесика щеше да е в състояние да се грижи за него през деня, ден след ден, сякаш това й е работата? Какви щяха да са нощите й със спящото — или ревящо — бебе до нея?
После Меган си направи първата ехография и макар че съмненията и мрачните мисли не изчезнаха, някой или нещо, сякаш й нашепваше: „Това е правилно, постъпваш правилно.“
Кат се промени, след като Меган реши да задържи бебето.
Рори не можеше да го проумее, но изведнъж тя започна да се държи като че ли операцията му е голям проблем.
Срязването. Клъцването. Усмиряването на топките. В миналото това изобщо не беше проблем. Тя не искаше деца! Бог му бе свидетел, и той не искаше деца. Така че вазектомията беше нещо като допълнителен плюс. После Меган се отказа от аборта и всичко се промени.
Вероятно промяната имаше нещо общо колкото с Меган, толкова и с бившата му съпруга. Един ден Али се появи да вземе Джейк, водейки със себе си петгодишната Сейди.
Несъмнено у Али имаше нещо въздействащо. Рори не можеше да го отрече, независимо че любовта им отдавна беше погребана и забравена.
Али беше дребничка и руса, беше успяла да се запази — стегната, с тен и съхранена хубост, която не изглеждаше абсурдна за възрастта й. Излъчваше вроден авторитет. Джейк омекваше пред рязкото й властно присъствие, както сега, когато събираше багажа си под зоркия й поглед и го товареше в голямото й беемве X5 — напълно подходящо да вози Сейди на уроци по балет.
— Защо Джейк-Джейк стоя тук, мамо? — попита Сейди.
— Просто прекара малко време с татко си, миличко — отвърна Али, — а сега е време да се прибира у дома.