— Не е глупаво. Никой не споменава за тези неща, защото… какво говори това за теб?
— Че съм пълен идиот, който тотално е объркал живота си.
— Е, пресилваш малко. Исках да кажа, че показва, че си направил един или два лоши избора. Макар че, сигурна съм, тогава ти се е струвало добра идея. Как мога да ти помогна обаче, Рори?
— Искам да разбера дали операцията е обратима?
Подобно желание не беше ново за Меган. Дори при ограничения й опит в хирургията този разговор й беше познат. Може би точно така се ставаше истински лекар — да виждаш едни и същи сценарии на човешка болка, тъга и болести многократно, докато не започнеш да реагираш автоматично. Различното този път беше, че този мъж беше влюбен в сестра й.
— Първо, би трябвало да ти обяснят, че процедурата е необратима.
— Обясниха ми.
— Второ, не е трябвало да си я правиш, ако си смятал, че има и най-малката вероятност някога да съжаляваш.
— Знам. Така е.
— След всичко казано — разбира се, животът се променя. Една сутрин се събуждаш и светът изглежда различен. Не искаш деца от жената, за която си женен. Години по-късно срещаш някоя, с която би искал да имаш деца. Като например… не знам — сестра ми.
— Значи, процесът е обратим, така ли?
— Непрекъснато се случва. Не там е проблемът. Само че далеч не е сигурно, че ще можеш да направиш дете. Спермата ти едва ли ще има същата жизнеспособност като преди. Може би, а може би не. Има обаче едно нещо, което съм научила, откакто завърших медицина.
— Какво е то?
— Човек никога не знае. Трябва да ти кажа съвсем честно, шансовете не са големи. Такава е действителността. Съжалявам, че не мога да ти дам по-голяма гаранция.
— Няма нищо.
— И… о, не ми влиза в работата…
— Нищо, кажи.
— Мисля, че сестра ми не иска деца.
— Няма проблем. Даже напротив. Защото знаеш ли какво? Аз също не искам.
Глава 9
Краят на една връзка винаги те изненадва, мислеше си Кат.
Мислиш си, че контролираш положението. Мислиш си, че ти решаваш кога е свършило всичко. И тогава изведнъж нещата ти се изплъзват и ти напомнят, че нищо не зависи от теб.
Сега бяха само двамата. Точно както обичаше. Джейк отново беше при майка си, втория си баща и природената си сестра — сложно или не — и Кат можеше да спи в апартамента на Рори, без да се сблъсква с пъпчиви пубери.
Късно една вечер обаче, докато той наливаше в две чаши нещо червено и от добра реколта, тя забеляза, че е разчистил свободната стая. Там държеше екипировката за работата си — бели халати и панталони за карате, цветните колани с целофанените им опаковки, черно-червените кожени круши за ритане и боксиране. Всичко това беше изнесено, а на тяхно място се мъдреше плосък кашон от ИКЕА. Единично легло.
— Реших да обзаведа стая за Джейк. — Той дойде при нея на прага на стаята. — Не е честно спрямо момчето да го карам да спи на дивана.
— Но… ами екипировката?
Имаше предвид „Ами ние?“.
Рори й подаде чашата и повдигна рамене.
— Мога да я държа в залата. По-важно е Джейк да се чувства у дома тук. — Той я погледна и лицето му придоби студено изражение. — Какво има?
— Нищо.
— Стига, Кат. Ядосана си, че приготвям стая за Джейк. Личи си. Имам син, не можеш ли да го разбереш?
— А аз нямам. Ти не можеш ли да го разбереш?
— Няма да споря с теб. И няма да се извинявам, че имам дете.
— Не те карам да се извиняваш. — Изведнъж я обзе непреодолима тъга. Не това искаше. — Просто… не знам. Иска ми се настоящето да е също толкова важно за теб, колкото миналото.
— Виж, всичко ще се оправи. Вие двамата се разбирахте. Просто периодът е труден.
— За него или за мен? — Кат поклати глава. — Това не е добре. Разбира се, че искаш синът ти да се чувства у дома. В това няма нищо лошо. Що за безсърдечна кучка би се възпротивила? Просто си мисля, че може би е добре да не се виждаме толкова често.
Лицето му посърна.
— Само защото искам да освободя място за сина си?
— Защото аз самата имам нужда от повече пространство за себе си. Вината не е в теб. В мен е. Естествено е да искаш синът ти да се чувства у дома.
Да го напусне беше също толкова естествено. Ако искаше да намери нещо друго в живота си, трябваше да го допусне… как го наричат в списанията?