Време за търсене. Наричат го време за търсене.
Като част от стажа веднъж седмично Меган хващаше автобуса до местната болница и с още десетина други стажанти обсъждаха проблемите си.
Докторски седенки на сутрешно кафе, помисли си Меган, макар че ги оценяваше. След края им винаги си мислеше с облекчение: „Значи не съм само аз така. И за другите е същият невъзможен кошмар.“
Другите джипита бяха от всевъзможни класи и раси — почти половината бяха от азиатски произход, — но Меган не се съмняваше, че бяха като нея. Наближаващи трийсетте амбициозни хора с интелигентно изражение, академични виртуози, които бяха започнали леко да се износват. Меган си мислеше, че ръководителите им са постъпили много мъдро, давайки началото на тази традиция. Защото бъдещите лекари не можеха да разговарят със семействата и приятелите си за това, през което преминаваха. Никой друг не би ги разбрал.
— Имам една пациентка, чийто съпруг я бие — сподели една млада жена, блондинка, с коса, хваната на две опашки, и привилегирован произход, който струеше от всяка изречена гласна. — Идва веднъж седмично цялата в синини и охлузвания, понякога и със счупено ребро. Чудя се дали да не уведомя властите.
Един дебел китаец с детско изражение се вторачи в нея през очилата с черни рамки.
— Какво те спира?
— Уреден брак — въздъхна блондинката. — Опасявам се, че съпругът или семейството й ще я убият, ако полицията потропа на вратата й.
— Многообразие на културите — подсмихна се млад индиец. — Не е ли прекрасно?
— Не съобщавай на никого — отсече китаецът. Акцентът му представляваше странна смесица от кокни и кантонски диалект. Всичко звучеше като заповед. — Тя никога няма да подаде оплакване, а ти само ще й утежниш положението. Така е тук.
— Мразя, когато пациентите ми кажат да взема да се гръмна — оплака се момиче от пакистански произход с минипола и вид на гимназистка. — Забелязали ли сте? Правят го винаги, когато откажеш да им изпишеш исканото лекарство.
— „Темазепам“ — гърлено рече индиецът. — Винаги ми казват да взема да се гръмна, когато откажа да им сервирам „Темазепам“.
Меган си пое дълбоко дъх и изтърси:
— Бременна съм. — И се засмя.
Всички се втренчиха в нея. И продължиха да я зяпат. Меган се усмихваше сред неловкото мълчание.
След няколко месеца обща практика тези млади лекари бяха убедени, че са видели и чули всичко. Мъж, ухапан от хамстер по ректума. Съпруги, които си лягаха с чук под възглавницата, за да се защитят не от крадци, а от съпрузите си. Брат и сестра, оставени да се гледат сами, докато родителите им отишли да танцуват.
В Ибиса.
Гротесков парад от пощурели деца, крадливи наркомани, изоставени старци, мъже със заклещени пениси в тръбата на прахосмукачката, други мъже с разнообразен асортимент от плодове и зеленчуци, пъхнати в ануса, жени, бити и малтретирани от пияници, религиозни фанатици или ревнивци на ръба на убийството — всякакви насилници и жертви.
В бедняшки квартали, където всеки втори притежаваше бейзболна бухалка, макар че никой не играеше бейзбол, най-блестящите умове от тяхното поколение се грижеха за слабите, болните и умиращите. Бяха видели всичко и бяха написали рецептите.
Но една от тяхната група на пълни отличници и свръхамбициозни братя и сестри — бременна? Досега не бяха чували за подобно нещо.
— Мисля, че всичко ще се нареди — обясни Меган с престорена увереност, докато се усмихваше. — Бебето ще се роди в края на стажа, така че най-вероятно ще кърмя на изпита и макар че бащата не влиза в сметките, мисля, че ще се справя. Разбирате.
Не знаеха какво да кажат.
Бяха стигнали дотук, бяха се трудили усилено и видели какво ли не, а сега се бореха да избутат последната година преди придобиването на правоспособност. И бебе за капак? Бебе сега? Струваше им се ненормално — все едно изтощен маратонец да влезе на стадиона със залитане и да реши да премине финалната отсечка на ръце.
Младите лекари мълчаливо гледаха Меган, без да я поздравят, нито да изкажат съжаление. Бяха видели какви ли не странни картинки в държавните болници — но това? Сякаш не й вярваха. Меган огледа тези лица с различен цвят на кожата, но с еднакво изражение. „Шегуваш се, нали?“
Знаеше как се чувстват.
Понякога тя самата не можеше да повярва.