— Всичко се променя, щом родят — оплака се Майкъл. — Не само телата им — макар че и този момент го има, — но и целият им светоглед. — Той пресуши бирата си и даде знак на бармана за още една. Барманът не реагира. — Бебето се превръща в център на вниманието им. А мъжът едва се вижда на радара.
Бяха в една кръчма на две крачки от Холоуей Роуд. Близо до работата им, но за пръв път я посещаваха. И двамата не бяха любители на алкохола. „В италианския няма дума за «алкохолик»“ — казваше баща им, когато английските им приятели започнаха да пускат бирени коремчета към трийсетте, освен това и двамата предпочитаха да бъдат някъде другаде. Само че Майкъл изобщо не искаше да се прибира. Не че тук се чувстваше по-добре.
— Мислиш ли, че и с мама е било така? — попита Паоло. — Че е загубила интерес към баща ни?
Майкъл го изгледа.
— Не говори така за мама!
— Просто разсъждавам. За мен винаги е била пример за майка — Паоло се усмихна при спомена. — Готвеше и ни командваше, такива неща.
Майкъл също се усмихна.
— Да, много я биваше. Биваше я да бъде майка.
— Може и да се е променила. Може би, когато сме се родили, сме станали най-важното нещо в живота й. И може би татко е бил доволен. Винаги са изглеждали щастливи заедно, нали? По-щастливи от днешните двойки.
— В днешно време е различно. Мъжете като нашия старец ухажваха първото момиче, в което се влюбеха, оженваха се и туй то. На работа и вкъщи и никакво заиграване през останалото време. Сега сме подложени на какви ли не изкушения. Сега има много жени, които харесват секса не по-малко от мъжете. Докато не се ожениш за тях.
Паоло наблюдаваше брат си, който гледаше унило в полумрака на „Плъха и тромпета“, и си помисли колко близък го чувства и колко много все още го е грижа за този мъж. Колко много го обича.
— Нека да изясним нещо — започна Паоло. — Всъщност вината не е твоя, че чукаше Джинджър отзад. Жена ти е виновна за всичко.
— Говори по-тихо, моля те. — Майкъл се огледа наоколо като престъпник. — Само казвам, че се променят. Голямата разлика е не да живеете отделно или заедно. Не да си женен или ерген. Голямата разлика е да сте само двамата или с дете — отбранително го изгледа Майкъл. — Обичам дъщеря си, не бих могъл да я обичам повече.
Паоло постави длан върху ръката на брат си.
— Известно ми е. Така че престани да си вадиш онази работа навън. Нали не искаш да стигнеш до развод? Не искаш Клои да израсне без теб. Искаш един ден и тя да създаде семейство като на нашите родители, нали? Здраво семейство.
— Няма вече такива семейства.
— Само че е лудост да зарежеш семейството си заради едно бързо чукане. Безумие! Ти обичаш семейството си, Майк, и не искаш да го загубиш.
— Джинджър е много специална.
— Е, всички са много специални, когато те тресне хормонът, Майкъл. Само че това преминава, не е ли така? Това желание. Тази страст. Този… не знам — глад. Изчезва. Знаеш го по-добре от мен, имал си толкова момичета. Но с Наоко имате нещо, върху което можете да изградите живота си.
Майкъл оброни глава.
— Обичам Наоко. Обичам и Клои, но откакто се роди, се питам: как можеш да имаш толкова любов в живота си и толкова малко радост?
— Такава ли е представата ти за радост? Секс без чувства с една всъщност непозната жена?
— Ами все е някакво начало.
— Глупаво копеле! Предполага се, че жена ти е тази, която има следродилна депресия, не ти!
Паоло си мислеше, че с него, Джесика и детето им ще е по-различно.
„Нямам нищо против безсънните нощи, никненето на зъби, смяната на пелени и каквото там друго се налага. И дори нямам нищо против, ако бебето се превърне в най-важното нещо в живота на жена ми и правим секс по план. Искам тя да обича нашето бебе така силно. Едно бебе заслужава да е по-обичано от мен.
Онова, което става с Майкъл, Наоко и Клои никога няма да се случи с нас. Ние ще сме добре. Само да минат тези девет месеца! Само това.“
После остави брат си в потискащата кръчма и се прибра вкъщи при бременната си съпруга, нежно допря ухо до плоския й корем и това беше най-хубавото нещо на света — двамата усмихнати, изпълнени с неподправена радост, ослушващи се за недоловимите сърдечни тонове, в очакване, на какъвто и да е сигнал от центъра на вселената.
Четиринайсета седмица, мислеше си Меган, докато повдигаше с усилие изморените си крака надолу по стъпалата от кабинета. Чуваше как един мъж с бръсната глава крещеше на жената на регистратурата, че знае правата си.