Веднъж излезли от бара, далеч от биячите и усмихнатия собственик, който държеше пушка в бюрото си, момичетата бяха оставени на милостта на клиентите. Отиваха в странни хотелски стаи със застаряващи германци, скандинавци и англичани, дори австралийци и трябваше сами да преговарят за цената, вида на услугата и да си тръгнат живи и здрави.
Кърк не се пазари. Просто й даде всичко, което имаше в портфейла, и й каза да купи нещо на детето си. Тя беше благодарна.
— Никога не достатъчно, Дърк — прошепна в изпаренията на влажната манилска нощ. — О, Дърк, никога не достатъчно.
И той й повярва. Това никога нямаше да бъде достатъчно.
Меган изкачваше с усилие бетонните стъпала на „Съни Вю“.
Вътре в нея бебето спеше. Тя — вече със сигурност знаеше, че е „тя“ — винаги спеше, когато Меган се движеше, ритмичното люшкане на работния ден приспиваше нероденото момиченце. Обаче, когато Меган се опитваше да спи, малкото юмруче или краче започваше да блъска с обезпокоителна сила по стената на матката й.
Ето това е моето момиче, рече си Меган, и поглади два пъти огромния си корем със собственически жест, който се бе превърнал в нейна втора природа.
Попи. Моята дъщеря, Попи. Мястото вече й бе отесняло.
В двайсет и деветата седмица Меган вече не можеше да познае собственото си тяло. По новите й гърди се виеха дебели сини вени. Стрии по корема и бедрата, които сърбяха. Събуждаше се на всеки час, за да се чеше, да пишка или от силното ритане на Попи.
Близо до върха на каменното стълбище, от което се откриваше мрачната гледка на разпрострелия се „Хакни“, Меган почувства контракция.
Усещането беше по-скоро неприятно, отколкото болезнено и макар че сърцето й се сви от страх, знаеше, че контракцията е лъжлива. Това бяха така наречените контракции Бракстън-Хикс. Фалшив позив за раждане — нещо като репетиция за гала вечерта.
Седна на студените каменни стъпала и зачака неприятното усещане да премине. Бледо слабо дете с бейзболна шапка прекара огромното си колело покрай нея, докато тя въртеше глезени и нежно галеше корема си.
— Още не, Попи — прошепна. — Още не.
Като се изправи с мъка, Меган отиде до вратата на госпожа Марли. Трашметълът, който се чуваше отвътре, тресеше прозорците. Меган почука с въздишка. Никаква реакция. Затропа по-силно и по-продължително. Госпожа Марли отвори вратата. Музиката блъсна Меган в лицето като горещ въздух от отворена фурна и отстъпи. Госпожа Марли я изгледа студено, цигарата висеше от долната й устна.
— Дейзи е вътре — измърмори тя. После надменността й прерасна в насмешка, когато забеляза издадения корем на Меган. — Зарязал те е, а, скъпа?
Без да я удостои с внимание, Меган влезе в апартамента. Беше още по-мръсен и разхвърлян от обичайното. Безброй мръсни дрехи и вонящи остатъци от доставена храна се въргаляха наоколо. По земята имаше изпочупени играчки и — неизвестно как — дванайсетина телевизора и DVD плейъра, набутани в ъгъла. Дейзи лежеше на дивана, завита до брадичката с одеяло „Хелоу, Кити“ и с наполовина изядена кифла в малката й ръка.
Меган клекна до нея и се усмихна.
— Може ли да намалите малко музиката? — изрече тя, без да се обръща.
— Брат ми — обясни госпожа Марли. — Уорън. Казва, че музиката не може да се оцени, ако е тиха. Затова го изритаха от общинския апартамент.
Отпуснат кокалест младеж с долнище „Адидас“ влезе в стаята и запали цигара. Погледна похотливо Меган и се почеса по слабините.
— Бихте ли намалили музиката?
— Дреме ми на оная работа — отвърна той. — Имам право да слушам музика.
Отиде в спалнята, като остави след себе си цигарен дим и разярено негодувание. Меган се обърна към Дейзи, очевидно нищо не можеше да направи.
Детето се оплакваше от болки в корема. Меган я прегледа, премери температурата й и забеляза колко бързо излапа остатъка от кифлата. Явно имаше апетит.
— Дейзи? — привлече вниманието й Меган.
— Да, госпожице.
— В училище тормози ли те някой?