Мълчание.
— Елвис ми взема парите за закуска.
— Ужасно. Не можеш ли да се оплачеш на учителката? Или на майката на Елвис?
Без отговор.
— Рекох, че е апендицитът — даде диагнозата си госпожа Марли. — Трябва да й се извади.
— Нищо й няма на Дейзи — обясни Меган и се изправи. — Тормозили са я в училище.
— И преди сбърка — изрече нападателно госпожа Марли. — Мислиш се за много умна. Вириш нос тук. И сгреши, нали? Никой не тормози моята Дейзи.
— Госпожо Марли — започна Меган. И тогава я видя. Стърчеше изпод дивана. Небрежно мушната в кутия от пица. Спринцовка. Меган бързо прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона.
— На кого се обаждаш, мадам Боклук?
— На социалните служби — отговори Меган.
Госпожа Марли не губи време, за да спори. Отиде в спалнята да доведе брат си. Меган смътно долавяше врявата зад гърба си. Говоренето на висок глас, трашметъла и детското хлипане.
Предварително записан глас й казваше да натисне звездичката два пъти, когато той я сграбчи изотзад. Около шията й се сключи ръка и я дръпна от телефона, събаряйки я на земята.
Би трябвало да мога да се справя. Четири години вадо-рю карате. Би трябвало да знам какво да направя. Да смажа коляното му с токче. Да сграбча слабините му. Да потърся нервните окончания на китката му. Но умът й беше като бяло петно. Не можеше да си спомни нищо от уроците на Рори всяка сряда в продължение на години.
Уорън Марли й крещеше цинични заплахи, докато удряше главата й в стената, после я придърпваше и отново я блъскаше. Като стенобойна машина.
— Имам право, крава такава — беснееше той. — Имам шибаното право да правя каквото си искам.
Четири години уроци в студиото на Рори и нищо не си спомняше. Безкрайни курсове по бойни изкуства, а сега беше безпомощна като боксова круша. Четири години удряне, ритане и самоотбрана, бели пижами и бойни викове, а сега не можеше да отреагира, за да прекрати боя. Сякаш се бе преструвала на печена, а сега беше в реалния свят.
Можеше единствено да се прикрива с ръце и да си мисли какво щеше стане с дъщеря й.
Полунощ отдавна беше минала, но небезизвестният гръцки курорт Ратарси гъмжеше от хора.
Почти всички бяха почернели, пияни и британци. Ядосани, с обеци къде ли не, татуирани. Съвременни момчета и момичета, които се забавляваха на слънце. От което петстотингодишното рибарско селце се превръщаше в живописна повръщалня.
Кат беше с поне десет години по-стара от повечето, въпреки че бе в по-добра форма от тях. Нездравословна храна, безразборен секс и прекаляване с алкохол — взети заедно, оказваха влиянието си.
Всъщност единствено фактът, че е трезва, я различаваше от младежите по улиците на Ратарси.
И сама.
Не го беше замислила точно така. Кат не планираше да отиде на почивка сама. Бригите трябваше да дойде с нея. Но Дигби помоли Бригите да го приеме отново и изведнъж плановете на Бригите се промениха и Кат замина за Ратарси сама.
— Какво стана с Дигби и мацето? — поинтересува се Кат.
— Не се е получило — усмихна се Бригите. — Мисля, че проблемът е бил във времето му за възстановяване.
— Време за възстановяване?
— Нали знаеш. Времето, необходимо на един мъж да повтори.
— Да повтори? О, да повтори.
— Младите момичета не са като нас, Кат. Може да са лесни за мъже като Дигби, но очакват да ги чукат по два-три пъти на нощ. Дигби е на четирийсет и пет и влиза в челните редици на кандидатите за инфаркт. Дори с половинката аспирин на ден. Изглеждаш изненадана.
Кат се опита да запази безразличие. Но се сети за снимките на Бригите и Дигби от почивките и гледката, след като бяха минали през машината за рязане на хартия.
— Не съм изненадана, че са се разделили — обясни Кат. — Изненадана съм, че го приемаш отново. След онова, което ти причини.
Но Бригите беше настроена оптимистично, сякаш ставаше дума за ежедневно решение, не за унижение.
— Ами той не ме задушава. Разсмива ме. Разбираме се. Честно казано, не съм сигурна, че мога да намеря нещо по-добро. Въпрос на помъдряване.
Кат се надяваше никога да не помъдрее по този начин.
Затова отиде в Ратарси сама и се разхождаше по лепкавите му улици, ужасена от гледката, която представляваха нейните летуващи сънародници, и се питаше защо не отиде да се катери в Лейк Дистрикт с възпитаните германски и японски туристи. И тогава го видя. Опрял гръб на една стена, с разкопчана хавайска риза и бира в ръка.