— Не всеки иска басейн — обясни агентката в прилив на честност, с която печелеше доверието на клиентите. — Иска си поддръжка — макар че, доколкото знам, в квартала има отлични работници по поддръжка на басейни. Е, остава въпросът с безопасността, разбира се. Нали още нямате деца?
— Не още — отговори Паоло и видя как съпругата му трепна. Почувства вълна от отчаяние. Защо не можеха да я оставят на мира?
— Може ли да видим останалата част от къщата? — попита Джесика.
След като лекарят им каза, че Джесика се е възстановила от спонтанния аборт, продължиха с курса инвитро. Само че Джесика никога нямаше да преживее този аборт и инвитрото не се получаваше.
Тя послушно си слагаше инжекцията с лекарства всяка вечер, коремът й постепенно се покри с точици от иглата, а продукцията от яйцеклетки не беше очакваната. Направиха й безброй изследвания на ултразвук, които зачестиха с наближаването на големия ден за събиране на яйцеклетки.
Паоло си мислеше, че неговото участие изглежда жалко и нищожно — бързо изпразване в пластмасовата чашка в деня, в който вземаха яйцеклетките от Джесика. Съпругата му вършеше цялата работа.
Извадиха дванайсет здрави яйцеклетки, които бяха успешно оплодени. Две от тях бяха върнати обратно в Джесика, но когато две седмици по-късно тя си направи теста за бременност, той се оказа отрицателен. Ултразвукът показа, че двете оплодени яйцеклетки просто се бяха размили, като сълзи в дъжда. И това беше всичко.
Не приличаше на спонтанния аборт. Само смазващото разочарование и отчайващата мисъл, че всички инжекции и посещения при лекаря, часовете, прекарани с вдигнати нагоре крака бяха отишли нахалост.
Не беше като да загубиш бебе. Нямаше кръв и прилив на безполезна кърма. Курсът инвитро по-скоро приличаше на тест за издръжливост, последван от прекрасен сън, от който накрая трябваше да се събудиш.
В продължение на неизвестен брой дни, часове или дори минути, секунди — кой да ти каже? — в нея имаше две оплодени яйцеклетки. Потенциални бебета? Не — бебета. Нейните бебета.
После тях вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували, и след набързо изказаното от акушер-гинеколога съжаление Джесика и Паоло изведнъж се оказваха обратно на Харли Стрийт, само двамата, бездетна семейна двойка, наблюдаваща как мъж и жена качват новороденото си бебе в колата.
— Никога повече — бе заявила Джесика.
— Ще си промениш мнението.
— Само гледай. Инвитро? Не дава резултат, а когато даде, не ти дават никакви гаранции за бебето.
— Стига, Джес. Това не си ти. Това е някаква ужасия, която си прочела в жълтата преса.
— Не знаят как се отразява на бебето. Откъде да знаят? Инвитрото съществува съвсем отскоро. Прочетох, че методът инвитро е генетична бомба със закъснител.
— Много деца, заченати по нормалния начин, се разболяват. Никой не може да ти даде гаранция, че бебето ще е наред. От това ли всъщност те е страх? Или се боиш от повторен провал?
Джесика извърна глава.
— Остави ме на мира. Държиш се ужасно с мен.
— Ти се справи чудесно. Направи всичко, което зависеше от теб. Но не можем да се откажем само след един опит. Има и други клиники, по-добри.
— И какви са шансовете в тези по-добри клиники, Паоло? Трийсет процента успех? И това в най-добрия случай.
— Но в това число влизат всички. По-стари жени. Жени със сериозни заболявания. Ти си друго, Джес. Шансовете ти са много по-големи, ако опитаме пак.
— Ние? — Тя едва не се изсмя. — Ти къде се слагаш?
— Щях да се подложа на същото, ако можех. Щях да си правя инжекции, да се тъпча с тези лекарства. Само ако можеше.
Тя заби поглед в тротоара.
— Знам.
— Още един опит?
Тя поклати глава.
— Никакви опити повече.
— О, хайде! Стига, Джес!
Отсега знаеше, че няма да се получи. Виждаше го изписано на лицето, което обичаше толкова много. Тази история я бе смазала и това късаше сърцето му.
— Каквито и надежди да ти дават, има шанс да не се получи. Съществува възможността за неуспех и човек трябва да е подготвен. А аз не мога да понеса още един неуспех, Паоло. Съжалявам. Но вече имам усещането, че една голяма част от мен липсва.
Затова сега прекарваха свободното си време в оглеждане на къщи на границата между града и провинцията, където живееха много хора, които искаха да се махнат от Лондон, но не можеха да си позволят да избягат твърде далече. Град в провинцията, така го нарече агентката. Оказа се, че това е най-новата мода.