— Изглеждаш на около петнайсет — каза той.
— А ти на около петдесет. Какво ти се върти из главата? Да не би да си изпаднал в мрачни размишления, защото отхвърлих галантното ти предложение?
— Искам да говоря с теб сериозно. Донеси сандвичите, ела и седни.
Тя го последва във всекидневната и седна на пода до краката му, дъвчейки сандвич.
— Какво те безпокои, Дейвид?
— Виж какво, мила, много размишлявах за теб.
Тя се засмя:
— Бих се радвала да е така.
— Говоря сериозно — продължи той. — Притеснявам се за теб как успяваш да се оправиш финансово. Този апартамент не може да е евтин и аз искам да ти окажа помощ. Искам да кажа, честно, откъде вземаш парите си?
Тя притихна безмълвно. Очите й засвяткаха заплашително. Въпреки това обаче успя да запази приятния си тон.
— Миличък — каза тя с мил глас, — какво те кара да искаш да знаеш?
Той не забеляза заплашителните сигнали:
— Естествено, искам да знам. Да не би баща ти да ти отпуска редовни суми, или нещо подобно?
— Хайде пък ти, не съм виждала семейството си от пет години и не ми пука дали въобще ще го видя пак. Моят старец не иска да ми даде и пени да отида на баня. — Продължи да седи неподвижно и Дейвид разбра, че няма никакво намерение да му отговори.
— Клаудия, искам да знам — каза рязко той.
Тогава тя стана и започна гневно:
— Не искам да ме разпитват, не те моля за нищо. Не искам нищо от теб. — Започна да крещи — Остави ме на мира с въпросите си. Какво си мислиш? Откъде мислиш вземам парите си? Да не мислиш, че съм проститутка? Добре, ако бях, нямаше ли да ти искам пари? — Разплака се и той остана потресен, че е предизвикал такъв гняв. — Моя работа си е откъде вземам парите си и ако така не ти харесва, просто го забрави — извика тя.
Той се ядоса от гневното й настроение и каза студено:
— Добре, ще го забравим — отиде с енергична крачка в спалнята и се облече. Тя не го последва.
Когато излезе, тя седеше на дивана, четеше някакво списание и не повдигна поглед.
Той застана до нея, колебаейки се дали да си тръгне или не.
— Ще ми кажеш ли? — попита настойчиво той. Тя продължи да чете и не му отговори.
— Довиждане — каза той и излезе.
В коридора пред входната й врата веднага изпита съжаление, че е постъпил така. Не можеше да се прибере у дома сега и обмисли възможността да се помири с Клаудия, но това не можеше да стане. Ако сега й отстъпеше, трябваше да се признае за победен, а той не признаваше поражение пред никоя жена. Не, реши той, ще я остави да се пържи в собствен сос и тя скоро ще се върне тичешком при него. Те всички правеха така.
Слезе долу и отиде до колата си, взел решение да прекара нощта в някоя турска баня. Беше озадачен защо Клаудия криеше толкова ревностно източника на своите доходи. Това можеше да означава единствено, че беше въвлечена в нещо, което той нямаше да хареса. И в такъв случай, когато тя му кажеше, щеше да го пресече, каквото и да беше то, и тогава щеше да е зависима от него, което беше точно това, което той искаше.
Отиде с колата до турските бани на „Джърмин Стрийт“ и след като мина през баните с гореща и студена вода и масаж, се почувства достатъчно щастлив, за да може да се отпусне в малката си бяла кабинка, където бързо заспа. Утре щеше да уреди всичко.
Сега Пол изглеждаше по-млад, отколкото си го спомняше Линда. Беше облечен с черен пуловер и тесни черни панталони. Тя беше решила да си облече синя рокля, след като се отказа последователно от няколко други тоалета. Двамата се срещнаха на предварително уговорено място. Пол й помогна да слезе от колата и каза, че той ще кара, тъй като знае пътя.
— Радвам се, че промени решението си. Кое те накара, моят невероятен чар ли? — ухили се той.
— Не знам. — Многото вино, което бе изпила, и суетнята да се подготви, накрая я бяха уморили. — Май не трябваше да идвам. Наистина не знам защо съм тук.
Той я погледна:
— Радвам се, че си тук. Не мисля, че ще съжаляваш, че дойде. Всъщност, обещавам ти го.
Изминаха кратко разстояние по „Хийт“11 и Пол зави и навлезе в паркинга пред една стара, несиметрично построена къща. Прозорците й пламтяха от светлини и пресиления, дрезгав глас на Соломон Бърк12 крещеше от стереото. Някаква двойка спореше за нещо на отворената входна врата, и когато те пристигнаха, се показаха още няколко души, които се бутаха през вратата със смях и глъчка. Пол паркира колата и те влязоха.
Гледката, която посрещна погледите им, беше меко казано дива. Входната врата водеше към малък коридор с големи стаи от двете страни и голямо стълбище по средата. Стълбището беше изпълнено с различни хора — много мъже с бради, момичета, седнали и прави. Всеки от тях къркаше здравата. Стаята отдясно беше изпълнена с двойки, танцуващи или просто седящи или прегръщащи се. Като че ли нямаше никакви мебели, само едно почти разнебитено стерео балансираше рисковано на перваза на прозореца. В стаята отляво основната фигура беше едно слабо момиче с гъста, твърда, червена коса, което събличаше дрехите си под ритъма на бонго13, удряни от някакъв жител на Карибските острови, облечен единствено в къси бели панталони. Никой не им обърна особено внимание. Повечето бяха съсредоточили вниманието си върху едно русо момиче в другия край на стаята, което седеше на стол, чисто голо, и рецитираше някаква нецензурна поема.