На улицата беше студено и тихо. Колата й започна да кашля и да се запъва и тя си помисли, че никога няма да я запали. Накрая успя и потегли към къщи по пустите улици.
Влезе тихо в къщата и отиде право в банята. Всичко изглеждаше чисто и ново. Взе си гореща вана и се строполи на леглото, където остана да лежи и мисли. Господи, чувстваше се виновна и ядосана на себе си, че позволи всичко това да се случи. Да, беше пияна, но беше ли това някакво правдиво извинение? Никога не се беше представяла в ролята на невярна съпруга и това не беше нещо, което можеше да приеме лесно.
Какво ли щеше да каже Дейвид?
Защо първата й мисъл беше винаги за Дейвид?
Най-после заспа, знаейки, че сутринта трябваше да го погледне в лицето, което нямаше да бъде лесно.
Мяташе се и се въртеше в съня си. Нощта беше дълга и неспокойна.
4
Дейвид излезе от турската баня в осем сутринта, чувствайки се освежен и ободрен. Помисли да се обади по телефона на Клаудия, но после реши да изчака един ден и да види дали тя ще му се обади.
Паркира колата си, купи си сутрешните вестници и след това се отправи по „Парк Лейн“ към „Гросвънър Хауз Хотел“, където възнамеряваше да закуси преди да се прибере у дома.
Поръча си бекон, яйца, препечени филии хляб и кафе и седна да прегледа вестниците. Погледът му веднага се прикова върху снимка, която заемаше половината от първата страница на „Дейли Мирър“. Беше озаглавена ОЩЕ ПОЧТИ-БУНТОВЕ НА ТРАФАЛГАРСКИЯ ПЛОЩАД и на нея имаше разгневена тълпа хора, обградили двама полицаи, които тъкмо изнасяха някаква жена вън от пътя. Полата на жената се беше заметнала над коленете й толкова високо, че можеше да се видят бикините й. Косата й беше паднала върху лицето, а едната обувка се канеше да падне от ритащия й крак. Снимката наистина беше ефектна.
Сервитьорката дойде с поръчаната от него закуска. Беше закръглена коренячка лондончанка. Надникна над рамото му във вестника.
— Я па тая, на каква се мисли, че прилича — изломоти тя със столичния си акцент. — Добре, че сичките тия боклуци ги спряха. Сбирщина палячовци, това са те. Трябва да ги натикат и заключат където им е мястото! — Отдалечи се с блуждаеща походка, продължавайки да кудкудяка безсмислени реплики. Дейвид втренчи поглед и остана като ужилен. Жената без съмнение беше Линда. Неговата Линда! Тръсна ръка, отказвайки да повярва на очите си. Какво правеше тя? Какви ги мислеше?
Отпи голяма глътка кафе и опари езика си, изруга, почувства, че няма да може да яде нищо и извика за сметката.
Сервитьорката се върна с бавни леки стъпки.
— Какво има, скъпи? Всичко ли е наред?
Той й мушна пари.
— Всичко е наред — каза той и излезе шумно и гневно навън.
Пазачът на паркинга се въртеше край колата му. Дейвид се втурна към него.
— Боя се, че ще трябва да почакаме, докато свърша с написването на тази квитанция, сър — каза пазачът. — Предполагам, че сте добре запознат, че тук е забранена зона за паркиране.
— Хайде, свършвай по-бързо — каза Дейвид безцеремонно.
Пазачът му хвърли гневен поглед и продължи невъзмутимо да си върши работата.
Най-накрая Дейвид можа да потегли. Лицето му беше мрачно. Представяше си какво ще каже на Линда. Всичко беше толкова нелепо. Неговата жена — на протестен митинг! Беше толкова абсурдно. Та тя не разбираше нищо от политика и бомби. Кухнята, децата и социалните мероприятия, като чай с приятелки и вечеря навън два пъти седмично, бяха нейната сфера на действие. Забранете бомбата, значи! За каква по дяволите, се мислеше?
В този момент Клаудия беше забравена. Натисна силно педала на газта и полетя към дома си.
Посрещна го Ана.
— Мисис Купър спи късно — обяви тя. — Вие искате чай?
— Не — изръмжа той, намиращ се вече на половината път по стълбите към спалнята.
Линда спеше свита и заровена под завивките. Той дръпна пердетата и стаята се изпълни със светлина. Тя не помръдна. Започна да ходи с равни крачки из стаята, да кашля, и когато тя пак не прояви никакви признаци на събуждане, той отиде до нея и я разтърси грубо за рамото. Когато тя накрая отвори сънливо очи, той пъхна в лицето й броя на „Дейли Мирър“.
— Какво означава всичко това? — попита той настойчиво и гневно.