— Странно, Дейвид, това изглежда продължава с нас вече четири години, и въпреки това нито един от нас не го осъзнава, нито един от нас не се опитва да го спре. Сега сме почти като непознати и единственото нещо, което ни свързва, са децата.
— Мисля, че си преуморена, говориш много глупости.
— Много глупости — повтори тя. — Това ли наистина мислиш? — Сълзи започнаха да се спускат тихо по страните й. — Кога за последен път прави любов с мен? Кога за последен път го пожела?
— А, значи такъв бил проблемът.
Тя се опита с усилие да сдържи сълзите си.
— Не, това не е проблемът, но е част от него.
Той отклони колата до бордюра и спря. После се обърна и я погледна в лицето. Какво можеше да каже? Че вече не я намира интересна? Че Клаудия беше по-добро парче? Беше права, наистина, бяха далеч един от друг.
— Спомняш ли си нашия меден месец? — попита тя.
Да, той си спомняше техния меден месец. Испания — гореща и задушна и дългите приятни нощи с Линда — една невинна млада Линда, която събуждаше всякакъв вид желание и амбиции у него.
— Да, спомням си медения ни месец — каза той тихо.
— Защо нещата не могат да са такива, каквито бяха тогава? — Погледна го жално.
— Линда, и двамата сме с десет години по-стари. Нещата не стоят на едно място, както знаеш.
— Да, знам. — Пол ме кара да се чувствам десет години по-млада. Кара ме да се чувствам привлекателна и желана. Кара ме да се чувствам търсена.
Дейвид каза:
— По-добре да се прибираме в къщи. Утре сутринта трябва да съм рано в офиса.
— Да, добре. — Защо не ме грабнеш в ръцете си? Защо не ме тръшнеш на задната седалка и не направиш любов с мен? Защо не те е грижа за това, от което аз се нуждая?
Продължиха до къщата в неловка тишина, и двамата разбиращи добре, че неказаното беше повече, отколкото казаното.
Къщата изглеждаше студена и мрачна. Линда отиде да погледне децата. Джейн спеше свита на топка с палец, пъхнат изцяло в устата. Стивън беше изритал всичките си завивки и почти щеше да падне от леглото. Зави го и го целуна леко по челото. Те бяха толкова невинни, техните скъпоценни деца. Толкова млади и чисти.
Дейвид отиде да си вземе душ. Линда се съблече и настани в леглото. Почуди се какво я бе накарало да спомене, че той би правил любов с нея тази вечер.
Той не го стори. Върна се от банята, легна в леглото, изгаси нощната лампа, избоботи „лека нощ“ и изглежда веднага заспа дълбоко.
Тя остана да лежи, натъжена и разстроена. Опитах се, помисли си тя, наистина се опитах да разговарям с него. Но на него изглежда не му пука какво става с нас, дори сякаш въобще не се интересува. Просто не дава пет пари.
Утринната зора беше студена, дъждовна и неприветлива.
Дейвид стана в седем часа. Обръсна се, взе си душ и се облече без да събуди Линда. Излезе към осем.
Тя се събуди бързо след това. Джейн стоеше до леглото.
— Мамо, моля те, мога ли да дойда при теб да ме гушнеш? — попита умолително момиченцето.
— Да, разбира се, мила.
— Мразя Стивън — сподели Джейн, след като легна. — Той е лошо, грубо момче. Искам момчетата да бяха момичета!
— Да, това е много добра идея — рече Линда усмихната.
Утрото премина в суетнята на домакинството. Децата отново започваха училище на следващия ден и имаше безброй неща за вършене. Училищни униформи за приготвяне, учебници за откриване из къщата, дрехи за изпиране и какво ли не за почистване.
Не й остана време дори да се погледне в огледалото. Следобеда реши да си отдъхне като заведе децата на кино. Когато се върна с тях, остана разочарована като разбра, че Пол въобще не се е обаждал. Въпреки това се почувства едновременно засегната и облекчена. Обади се на Дейвид. Той не беше в офиса си и тя каза да му предадат да й се обади. След това позвъни на Джей Гросман, който се беше обадил и оставил някакъв телефонен номер.
— Питахме се дали ти и Дейвид ще можете да дойдете с нас утре за вечеря? — попита той. — Лори просто едва се удържа да отиде на „Савой Грил“. Чула, че принцеса Маргарит ходи там и си мисли, че непременно трябва да сме на съседната маса!
Линда се засмя:
— Ще трябва да говоря с Дейвид. Можеш ли да ни се обадиш по-късно?
Не бе чувала и виждала Дейвид от снощи. Минаваше седем часа вечерта. Точно тогава той се обади по телефона:
— Ще закъснея — каза той лаконично.
— Колко?
— Не знам, вероятно до около дванайсет.
— Къде трябва да ходиш?
Гласът му беше гневен:
— Какво става, кръстосан разпит ли правиш?
Тя отговори студено:
— Не, не е кръстосан разпит, но мисля, че имам право да знам защо ще закъсняваш.