Тя се притисна още по-близо до него:
— Толкова много ми харесва, когато играеш твърдо.
Невъзможно е, мислеше си той, просто е невъзможно това да се случи толкова скоро и да бъде толкова добре. Та тя е като тигрица. Трябва да я затворят гола в клетка в зоологическата градина и да я видят всички, защото само ако видят ще повярват. И трябва да закачат табелка на клетката й: „Не й давайте храна. Яде само мъже“.
Неочаквано Клаудия каза:
— Жена ти е много привлекателна, нали?
— Беше. Но предполагам, че и сега е такава, наистина.
— На колко години е? — попита Клаудия, задавайки типичния женски въпрос.
Не му беше интересно да обсъждат Линда:
— На трийсет и нещо. Не знам точно.
— Чудя се как ли аз ще изглеждам, когато стана на трийсет.
Той беше спасен да отговаря от звъна на телефона. Клаудия неохотно вдигна слушалката.
— А, здравей — каза тя тихо. Хвърли бърз поглед към Дейвид. Той незабавно се попита кой ли е. — Бих искала — продължи тя. — По кое време? — Закрепи слушалката на рамото под брадичката си и опипа с ръка масата за цигара. — Добре, утре ще се видим. Ще очаквам с нетърпение. — Затвори слушалката. — Умирам от глад! — възкликна тя. — Иска ми се да изляза някъде на страхотна вечеря.
— Кой беше? — попита той, стремейки се да поддържа гласа си с безличен тон.
— Кой беше какво? — попита тя, разбирайки много добре какво искаше да каже той.
— По телефона.
Тя се поколеба само секунда, преди да отговори:
— Моят агент. Иска да отида на вечеря с него и жена му утре.
— Много приятелски от негова страна, просто ей така веднага да те кани на вечеря.
— Да, просто ей така — каза тя спокойно. — Всъщност аз му се обадих преди това и му казах, че искам да го видя за тая продукция на Конрад. Ще си взема една продължителна вана. Можем ли да излезем по-късно? Или ще трябва да хукваш към къщи?
Той си помисли, че тя лъже, но нямаше никакъв смисъл да спори с нея.
— Искаш ли да съм свободен тази вечер?
— Естествено, искам, иначе нямаше да те питам.
— Ще се обадя у нас. Къде искаш да отидем? Ще запазя маса.
— Хайде да отидем за разнообразие на някое страхотно място. Все се крием из разни стари долнопробни кръчми. Какво значение има, ако ни видят? В края на краищата аз съм мис Красивата Девойка, така че съм делови човек. Да отидем в „Карло“.
„Карло“ беше много скъп, много модерен италиански ресторант. Това беше заведението, където всеки искаше да отиде, заведението, което всеки искаше да види. Дейвид знаеше, че се подлага на абсурден риск ако отиде там с Клаудия. Беше сигурен, че ще види хора, които познава. Но, от друга страна, искаше да бъде видян с Клаудия, искаше хората да узнаят, че тя е негова.
— О’ кей, можеш да отидеш да се погрижиш за хубостта си, а аз ще запазя една маса за осем часа.
Тя го целуна леко и каза:
— Божествено, мили.
Той я тупна игриво по задника и каза:
— Облечи си някакви дрехи, иначе никога няма да излезем.
Кикотейки се, тя отиде в банята.
Той прочете вечерните вестници, запази маса в ресторанта, почувства се гузен да се обади на Линда, но накрая позвъни и с готовност се зае да й отговаря, когато тя го попита какво има да прави. Изфабрикува няколко уместно звучащи лъжи. После изпита неприятно чувство от всичко това и в пристъп на осъзнаване се поинтересува за децата, след което затвори.
Клаудия се появи след известно време преобразена. Лъскавата й пепеляворуса коса беше събрана върху главата в старателно подготвен кок, гримът й беше изряден и съвършен. Беше облякла черна рокля, подчертаваща фигурата й, обсипана с безброй редове огърлици от черен кехлибар. Изглеждаше зашеметяващо.
Дейвид й го каза. Тя се усмихна, напери се да покаже по-добре роклята си и започна да се фръцка из стаята като някаква красива екзотична птица.
— Не е ли вълнуващо да отидем заедно в някое прилично заведение! — възкликна тя. — Толкова искам да го правим по-често.
В колата, по пътя до ресторанта, той обаче размисли и промени решението си. Беше глупаво. Линда непременно щеше да разбере и тогава… Особено както напоследък изглежда беше толкова чувствителна към техния брак. Хвърли бърз поглед към Клаудия. Тя въртеше радиото, опитвайки се да намери музика.
— Защо не вземем да отидем някъде другаде, в някое хубаво заведение край града? — предложи той.
Тя впери мразовит поглед в него.
— Знаех си, че ще ти се разтреперят краката. Ти отивай край града. Остави ме тук. Писна ми да се крия навсякъде.
— Добре тогава, отиваме в „Карло“. — Майната му на всичко, помисли си той. Линда навярно нямаше да разбере. Съпругите обикновено узнаваха последни.