— Какво ще поръчаш? — попита Джей.
— Скоч с лед.
Джей повика сервитьора. Лори извади от чантата си малка златна пудриера с огледало и започна с леки потупвания да нанася корекции на и без това съвършения си грим.
— Разговарях днес с Линда — рече Джей. — Тя спомена, че ще говори с теб да дойдете с нас утре на вечеря.
— О — каза безлично Дейвид. — Умът му наполовина беше зает с факта, че Клаудия го беше зарязала така демонстративно — ама че кучка! — и наполовина с факта, че изпитваше силна слабост към мисис Студена Тъпа Гросман. Какво ли откритие щеше да бъде да я вкара в леглото и да проникне под пластовете съвършенство. — Звучи ми като добра идея. Къде искате да отидете?
— Лори предпочита в „Савой Грил“
— Да-а. — Лори сне за момент пудриерата си. — Чувала съм, че е фантастичен. Можеш да видиш принцеса Маргарет и оня симпатичен мъж, за когото е омъжена.
— Е, там не е точно кабаре — каза Дейвид усмихнат, — но е известно, че често ходят там.
Джей каза:
— Ще се видим ли в нашия хотел?
Продължиха да разговарят още известно време, след което Дейвид се извини и си отиде. Даде бакшиш на пазача на паркинга, който докара колата му, и седна унило в нея. Майната й на малката мис Палави Бикини Паркър. Идваше му вече прекалено. Първо го придума да отидат на ресторант, на който той не искаше да ходи. После му натрапи своите отегчителни приятели. След това призна, че е работила в някакво заведение със стриптийз и се обиди, когато той каза мнението си за него. И след всичко това имаше наглостта да го зареже най-демонстративно!
И отгоре на всичко снощи беше спала с оня скапан продуцент. Не беше нищо повече от една уличница, една лека жена. Ако не беше внимателен, можеше даже да лепне нещо от нея.
Можеше да се маха от главата му. Той се прибираше у дома.
Насочи колата към Хамстед. Беше десет часа.
7
Не след дълго Линда спря да плаче. Какво беше това, което я прихващаше, попита се тя? Отиде в банята, изми лицето си и втренчи поглед в отражението си в огледалото. Не знаеше какво да направи. Знаеше, че трябва да приеме с открито лице факта, че се очертаваше да седи в къщи и да чака Дейвид да се прибере най-накрая, още топъл от ръцете на някоя уличница. Нямаше на кого да телефонира. Откакто се ожениха, постепенно загуби връзка с всичките си приятелки — те се бяха отчуждили, омъжили и заминали да живеят в различни части на страната. Помисли да се обади на майка си, но сама призна пред себе си, че ще е нелепо. Майка й никога не беше одобрявала Дейвид и сега само щеше да се зарадва. Звънна на Моника отчаяна.
Моника реагира хладно:
— Абсолютно очарователно беше от ваша страна как стояхте пет минути у нас и после отмъкнахте моите най-важни гости. Искам да кажа, мила, наистина ги отмъкнахте.
Разговорът им беше кратък. Когато Линда затвори обаче, си помисли: „По дяволите, не съм дете“; отново вдигна слушалката и набра номера на Пол.
Той отговори веднага:
— Ало?
Тя замръзна на място в объркване, без да може да каже нещо. После панически затвори слушалката. Той позвъни незабавно:
— Линда, Пол е, знам, че току-що ми се обади.
Тя остана слисана.
— Виж какво, очаквах да се обадиш — продължи той. — Знаех, че ще го направиш. Мога ли да те видя? Можеш ли да дойдеш при мен?
— Кога? — попита тя със слаб глас.
— Какво ще кажеш сега?
— Не знам…
— Моля те, трябва да говоря с теб.
— Добре тогава. Ще бъда при теб след половин час.
— О’ кей. — Каза й адреса за всеки случай, да не би да го е забравила.
Тя остана изненадана. Нейното „аз“ й беше казало, че той ще си я спомня, но не беше очаквала, че той ще чака да я види, ще я очаква на телефона. Приготви се много бързо, преди да е помислила да промени решението си, и измина с колата си петминутното разстояние до дома му. Той се намираше в стара постройка, пригодена за жилищна сграда с апартаменти, притисната между месарски магазин и ветеринарна лечебница на главната „Хай Стрийт“. Изкачи пет етажа и стигна до апартамент № 8.
Той отвори вратата миг след като тя почука.
— Наистина не знам какво правя тук — измърмори тя.
Той я хвана за ръка и я въведе вътре.
— Изглеждаш прекрасно. Вече полудявах от чакане да се обадиш по телефона.
— Защо ти не се обади?
— Виж какво, Линда, много добре разбирам какво става у вас. Не исках да те поставям в неудобно положение. Ти трябваше да решиш дали да направиш следващия ход.
Той я караше да се чувства много млада, въпреки че и тя не можеше да го счита за достатъчно голям.