Блек още кипеше от яд, че е бил ударен, но думите на Морган отклониха вниманието му и той изпита странно чувство на студ в стомаха си.
— Добре е, — каза той — щом ти считаш, че е реализуемо, но все пак това не ми харесва. Можехме да изберем нещо по-леко.
Морган спря да се разхожда.
— Зная, но избрах тази работа, за да се тренираме за големия ден. Зная какво правя, Ед. Тази Вечер ще видя дали някой от нас рискува да провали големия удар. Направих моя избор съзнателно.
Приближи се до масата и погледна Джини в очите.
— Ще те изпитаме, момиче. Ти приказваш добре, вярно е, но сега ще те видим в действие. Затова ти поверявам тази работа.
Джини не сведе поглед.
— Ще се оправя. Не е толкова сложно.
Морган се ухили.
— Ще видим… Това е всичко, което имах да ви кажа. Сега се разделяме. Ти, Китсън, ще спреш колата точно пред кафето в дванадесет часа и десет минути. Часовникът ти точен ли е? Колко е часът сега?
— Осем часа и тридесет и три минути — отговори Китсън, след като бе хвърлил поглед на часовника си.
— Осем часа и четиридесет и две минути — поправи го Морган. — Лу ти дава картечницата, слагаш я на задната седалка и идваш сам пред бистрото. Ед и аз идваме пеш. Ще взема картечницата от колата на минаване. — Той се обърна към Джини. — Ти ще дойдеш от Медоукс Стрийт. Трябва да бъдеш там в дванадесет часа и десет минути. Всички трябва да си бъдат по местата в уречения час. Имаш ли нещо гърмящо!
Джини потвърди с глава.
— О.К. — каза Морган. — Китсън, вземи картечницата! Иди с него, Джипо, за да не направи беля! До тази вечер в дванадесет часа и десет минути.
Китсън се изправи. Спря се с нерешителен вид, погледна по ред Морган и Джини, после се отправи към вратата, последван от Джипо.
След тяхното тръгване Морган седна.
— Готова ли си за атаката? — запита той.
Джини повдигна Вежди.
— Защо не?
— Добре, но без салати! — каза Морган със сух тон. — Аз вече съм направил дузина подобни удари, но това не ми пречи да тръгвам винаги от нулата. Безполезно е да блъфираш. Попитах те дали още си съгласна да ти поверя най-трудната работа?
Тя протегна ръка, вземайки между своите тънки пръсти една наполовина изпушена цигара. Димът се издигна право нагоре. Цигарата бе твърда като скала.
— Имам ли вид на уплашена? — запита тя.
Подбутна стола и стана. Двамата мъже я гледаха с широко отворени очи.
— В полунощ и десет, уговорено — каза тя, фиксирайки Морган право в очите. — До скоро!
Обърна се и се отправи към вратата, клатейки ханшовете си по един провокиращ начин. Излезе, без даже да погледне зад себе си.
— Надуто е момичето! — каза Блек с гримаса.
— Възможно — отговори Морган бавно — Но съм виждал и по-надути, които омекват в лош момент. Ще Видим. Хайде, да тръгваме! — каза той и стана.
II
В дванадесет и пет, Морган и Блек слязоха от един трамвай на ъгъла на Медоукс Стрийт. Те прекосиха улицата и се спряха пред една неосветена будка, за да наблюдават Кафе Палас насреща им.
Виждаха светлините през завесите, а през стъклената врата различаваха една част от бара. Със замах Морган хвърли на улицата своята наполовина изпушена цигара.
— Вече сме тук — забеляза той.
— Обзалагам се, че Джипо е безкрайно щастлив, че не е с нас — каза Блек, усещайки неравномерните тупкания на сърцето си и влажните си длани.
— Предпочитам да не ми виси на главата — подхвърли Морган с туптящо сърце и сухи устни. — Щом Китсън дойде, пресичаме.
— Съгласен съм.
Блек посегна към джоба си и постави ръка върху студената дръжка на своя револвер, калибър 38.
— Ето я — промърмори той, забелязвайки Джини, която се приближаваше до кафенета.
Тя носеше още черния си панталон и ризата със бутилковозелен цвят, но бе покрила косите си с едно зелено шалче. Когато минаваше под уличната лампа, Блек разбра до каква степен нейните бакърени коси подчертаваха хубостта й. Когато те бяха прибрани, тя почти не правеше впечатление.
В същия момент един покрит с прах линкълн премина улицата и спря пред кафето.
— Да вървим — заповяда Морган, който прекоси улицата с бързи дълги подскоци.
Улицата беше пуста. Чуваше се как музикбоксът свири валс във вътрешността на кафенето.
Морган се спря точно навреме, за да се наведе към багажника на линкълна и да сграбчи картечницата.
— Не се нервирай, — каза той на Китсън — но когато сме готови да изчезваме, трябва да се бърза!
С ръце, сгърчени върху волана, Китсън отговори само с едно изръмжаване.
Блек бе извадил кърпата си и прикрепваше с нея долната част на лицето си, но ръцете му трепереха толкова, че не успяваше да я върже.